Светлината най-необяснимото нещо, тази странна есенция в обладалия я мрак. Обладал света около нея, заради нейната недостатъчност, не... заради нейната рязкост, различимост, есенция на светлина. Какво е светлината? Идеал в очите, душите, съществата на хората, последните примитивно обвързани с нея и със слънцето, ден и сигурност, ден и топлина, развили се по-късно в рай, доброто и Доброто отново. Но какво е светлина? В настоящата ера тя е фотони, вълни със способностите на частици, посланик на Вселената и най-далечното минало. Но аз настоявам – какво е светлината? Поне извадена от контекста на далечния сюрреалистичен символизъм и настоящия прагматичен реализъм?

-Алберт, време е да си лягаш... – медицинската сестра изгледа с негодуващо непримирение болния си пациент, очевидно търпеливо изчакала опияненото му въодушевление от някакво скромно изживяване. Тя не разбираше...

-Не и докато не помисля... Повярвай, работил съм толкова много върху това... Не мога да го оставя заради някаква си почивка, не и сега, когато знам колко съм болен. – Алберт повярва, че е омекотил поне малко неодобрителната гримаса на своята слушателка, защото дълбоко някъде тази гримаса беше гримаса на загриженост. – Посветих целия си живот на този труд, моят личен ад ще бъде именно това да го оставя незавършен.

-Но Алберт... – сестрата беше решила, че отново бе настъпил подходящ момент да се възроптае.

-Вчера, на рождения ден на Мери, в момента, когато всички свещички стояха запалени пред очите ми, сякаш нещо се обърна в мен. Сякаш забелязах светлина за първи път, може би просто се върнах в момент, в който малко от нас биха успели да се върнат, твърде ангажирани от различно шарени светлинки, погълнати от конкретни нюанси, но не обръщащи внимание на светлината като цяло. За миг се вгледах: светлинките от свещите, помагащи си в по-топла атмосфера, светлини... есенция – яркост, заслепяване в мрак, нещо много естествено в живота и неестествено ако наистина се вгледаш... Наистина... Ако се вгледаш наистина в това което виждаш... Ако се вгледаш в есенцията на светлината, онова което е между границата на причудливата и форма и безинтересния мрак, вътрешността на пламъка... Онова, неразгадаемо...

-Разбирам те, Алберт... Но за да имаш сили за това, което искаш трябва да почиваш. Това, което казваш е наистина... интересно. Искаше ми се да не съм свидетел на последните... – сестрата замълча във възмущение и огорчение от мислите си.

-Не се тревожи за мен, отдавна свикнах с мисълта за това. Не ме е страх. Единственото, което е от значение за мен сега е да завърша това, на което отдадох живота си. И мисля, че именно светлината е отговорът на моя пъзел... Изумен съм... Каква красота в тази ярка същина на нашия свят...

-Алберт... – сестрата имаше някакво странно предчувствие за вечерта, нейният Алберт бе по-развълнуван от всякога, не по-малко енергичен обаче. Тя бе решила този път да потисне вечните си интуиции, макар че не осъзнаваше, че всъщност несъзнателно напълно ги следва. – Защо, Алберт? Защо избра този живот? Защо не изживя живота си – не пя песни и не се забавлява? Защо, когато сега може да незавършиш единственото на което си отдал всички тези години?

-Не говори така – Алберт беше отчасти огорчен от този въпрос, а може би главно от последното предположение не неговата медицинска сестра – Ще успея... Винаги си е струвало да предпочета това, не съжалявам нито за миг за него. Моля те, не се опитвай да измериш стойността на живота ми в количество удоволствия... Разбирам, че за теб най-правилно би било създаването на такива спомени, че тяхната липса считам за пропиляване, но повярвай не е така... За мен най-естественото и най-голямо щастие бе именно това, да се отдам на това, към което усещам най-дълбока връзка, наречи го предопределеност или дори предназначение ако искаш, но за мен то бе най-истинското, най-естественото. То е аз и отдаденото ми на него може да бъде безгранично и неуморно, именно за това. Начинът по-който отделната форма заема мястото си в безкраен фрактал, така гледам на живота си. Знам, че може би няма да ме разбереш – Алберт добави след кратка пауза, в която сестрата избягваше погледа му някак объркана – повярвай ми опитвал съм удоволствия от всякакви видове, но не мога, не мога да живея само с тях, това е в моята природа, просто не се получава. Но аз осъзнах това значително рано и реших да не си губя времето да се опитвам да съм като останалите. Имам просто един живот и предпочитах естествеността, естественост като тази на любовта или нуждата от разбиране, моята естественост. Може би ще дойде ден в който ще разбереш моя избор... – Алберт се усмихна с надеждата, че омагьосани от светлината странници като него ще се срещат по-често в бъдещето, онова бъдеще, което той нямаше да види. Точно за това неговата работа беше още по-всеотдайна, неговото откритие трябваше да живее вместо него, да стане свидетел на онези времена. Но за това, то трябваше първо да бъде родено.

А не оставаше време... Скоро медицинската сестра си тръгна малко по-притеснена от странните си предчувствия, Алберт трябваше да излъже, че ще си почива. Той отвори своите записки и започна да пише, идеите му, проблясъци светлина, които се изливаха върху бавната му малко трепереща, но сравнително търпелива ръка. Светлината... Вгледай се в светлината...

-Не... – Алберт изпъшка в неспособност, ръката му затрепери още по-силно, усилието беше неимоверно повече. – Не сега... Не мога да умра сега, има още толкова неща, които трябва да направя, толкова много да се случи... – тежка мистериозна умора надвиваше ръката му, последните му сили.

Той бе намерен така на следващата сутрин, студената му ръка сякаш за последно протегнала се към близките бележки, затихнал поглед на съсредоточаване, молитва за последен шанс, да бъде себе си, да изпълни желанието на живота си, да открие липсващото звено. Делото му остана незавършено. Няколко качества на звездите, това бе крачката към решението му. И в последните си мигове Алберт се бе сетил – светлината го бе подсетила за тях. Светлината, идваща от милиарди безкрайно далечни звезди  в безкрайния студен мрак на това огромно пространство, тяхна есенция във възприятията и света на хората. Светлината между тази на звездите и на малките свещички, основна съпоставка на света, божествена кръв, в кръвоносната вселена; есенцията и, последна написана дума, от не последна глава на незавършена книга – бележка завършваща и обобщаваща останалото преди нея, повдигаща много и нови въпроси: Какво е светлината? Кога последно сме се вгледали в нея наистина отблизо? Светлината и едно не завършено дело. Незавършената светлина е тази, която ще го завърши.

10.2009