Мистична нощ. Луната, огромна, великолепна, пълна, затъмнява повечето звезди и осветява в бледа бодрост все още топлия мрамор на гигантски палат, както и заобиколилата го тропична далечина, нещо в тази дълбока нощ не позволяваше на съня да нахлуе зад високите стени, да приласкае желаещите го изпотени тела в блажена отмора и да витае из многобройните спални, където би помирил мислите, желанията, надеждите. Може би беше нещо в светлината на луната, светлина, която преминаваше през копринените завеси на високите просторни балкони и внасяше своя неповторим мистицизъм в битието на обитателите на двореца. Може би беше резултат от горещия ден, изпълващ с нови спомени и копнежи. Може би беше просто мига, миг на очакване и истинско минало, миг, който беше сам  за себе си и не се нуждаеше от нищо друго, за да остане единствен. Бледа лунна светлина, танцуваща с приплъзгащи се сенки по неспокойните извивки на завеси и завивки от коприна, сякаш носеща нощния топъл бриз със себе си и заедно с него, заедно с тънката коприна, галеща полузаспалото женско тяло на принцеса. Луната бе богиня.

* * *

Дойдох на края на света, мъгливи дъждове заплашваха да напоят изсветлелите козини на лакомите гризлита, докато напоят зелено-жълтеникавата тундра и балансират терора на мечешката ненасита за храна. Високите червеникави скалисти ридове от своя страна оставаха лишени от живо покритие, недостъпни дори за най-издръжливите лишеи и мъхове.

Тук зад мен се извисяваха два зъбати върха, обвити в бледо-сивкава мъгла, върхове, зад които сякаш нямаше нищо, върхове, които тайно изкатервах. Ръцете ми чувстваха мократа студена скала, очите ми се опитваха да пронижат слоеве неподвижна мъгла, сърцето ми изгаряше от любопитство – какво е там зад тях, зад края на света, там, където принадлежах.

Бях на края на света. На ръба на висок хълм погледнах към коритото на дивата размразила се река. Простор от вечнозелени дървета отбелязваха края на каменния и бряг и началото на дивия живот в далечните отсрещни планини.

Заслушах се. Чух далечен вятър – онзи дълбок масивен шум на движение на милиони игли и хиляди дървета, вечния глас на гората. И бях отново вкъщи. Слятост между дома и края на света най-далече отвъд него. Сякаш бях излетял над вечни облаци за първи път и сега трябваше да падна отново, обратно долу, обратно към онова, което надживях. Зад планините се криеха нови, зад края на света се криеше ново начало. Време беше да се връщам. Само така щях да стигна още по-далече. Само ако се вслушам в думите на изпратилата ме от вкъщи и дошла от самия край на света непозната.

* * *

Млада вечер, отдадена на почивка, тишина, размисъл. Работно селце от разнокласови дървени къщички беше осветено от мъждукащите светлини на много лампи. Всяка една от тях придаваше странен вид на осветяваните от нея балкони, стълби, стени, сякаш всичко ще се промени завинаги, сякаш имаше нещо забравено, което напомня за себе си, но не се разкрива. Слабият тухлен оттенък донякъде изостряше контраста между тъмните линии на дървените квадратни колони, поддържащи два етажа от дълги, съединяващи отделните стаи, тераси, от друга страна той им придаваше нереален вид при общото им възприемане с високите дебелосенчести дървета, които някак тайно се подпираха на тези тераси, може би за да надникнат в някоя стая или да ограбят част от мъждивата замислена атмосфера по техните безлюдни продължения. А може би там имаше човек, а може би беше просто илюзия, напълно нормална за обстановката. Беше странна вечер, вечер на посещение, вечер на разговор за всичко, решение и промяна. Беше вечер, предсказваща неповторима новост и изчистено минало. Или просто един от онези разговори за живота без минало и бъдеще, с дузина детски въпроси и ос отговори, пораждащи още повече от първите, с неокончателни начало и край. Един от онези разговори, които вманиачават в нова среща. Една от онези вечери, които вманиачават в утрешния ден.

* * *

Тъмен ден, неразличим от нощта в нейната младост и старост, слети в неутрален мрак изгрев и залез. Задух под дебели необясними облаци. Задимена далечина между влажните дървета, къщи, камъни. Мирис на изгоряла дървесина, обладаващ всяко пространство с въздух.

Млечнобялата дъждовна атмосфера беше посивяла. Водата не можеше да потуши невидимия, но уловим пожар, нито да отмие болката, която той причиняваше на земята. Димът, той се носеше бавно и поглъщащо, без бриз, без свежест, като призрак, завързан за земята, влачещ тежките си роби по безчувствени скали, напоени пясъци, треперещи тревички и обречени храсти. Той крачеше между заплашените дървета – армия от призрачни вестители на яростта, които не преговаряха, а разрушаваха, безмилостни, безскрупулни, безлюдни.

Някъде там царуваха пламъци, оставаха въглени и небето беше по-мрачно от всякога. Някъде зад непроницаемата далечина яростта гореше, а може би неконтролируемостта на емоциите, на стихиите, природната суровост, напомняща толкова много на човешката, и все пак несравнимо по-могъща. Стихии, неовладяеми като емоции, но по-креативни и по-разрушителни. Създание, могъщо като природата – природата, държаща се като създание.

Гората беше влажна. Водата се опитваше да се бори. Баланс, пораждащ душевна битка в природата. Противовес, водещ до много смърт и разрушение. Борба с объркаността за правилно и грешно. Трагично избавление в пепелта. И отново потъмняла в дима гора.

07.2009