Отворих очи. Сякаш не бях ги отварял от седмици. А те все още тежаха. Мъгливи образи, преливащи един в друг сред проникващата светлина отвън, слабо се прояснява пред замаяното ми съзнание. Може би бях спал месеци. Може би повече. Сега, когато най-после бях в съзнание, опитах да помръдна. Не беше лесно, но имайки предвид системите, които ме приковаваха, скоро движението ми щеше да се улесни.

Направих втори опит. После още един. След няколко минути виждах напълно ясно и бях в състояние да премахна системите. Но къде ли беше сестрата?

Скоро се изправих и стъпих на нагретия под. Беше необичайно тихо, дори за болница. Закрачих бавно към прозореца и проврях пръсти между щорите. След цялата тази сънена неизвестност изгарях от желание да разбера нещо, да се уверя, че не ме е нямало дълго време. За болница обаче стаята ми беше доста разхвърляна. Странно, но щом  погледнах навън имаше нещо друго, което привлече изцяло вниманието ми. Тротоарите, пътищата, целите кръстовища навън бяха празни. Възможно ли беше това да се случва през деня? Нямах спомен дори през нощта да е толкова празно в моя град, който, смея да твърдя, беше огромен.

Тръгнах забързано, доколкото това за мен беше възможно, към вярата. Сега, когато въпросите в мен напираха повече от всякога, трябваше да попитам някого какво става. Излязох. А навън  беше още по-голяма бъркотия и празнота спрямо стаята, в която се бях събудил. „ Ехо? Има ли някой?” На десетия път, когато казах това вече виках. Беше толкова празно. По пода имаше всякакви разляти лекарства, дрехи, медицински инструменти и преобърнати носилки за ранени. И мъртвешка тишина. Намерих телефони. Но не работеха. Нещо се бе случило. Но какво? Затичах се със всичките си събрани сили и скоро излезнах през изхода. А навън… Бъркотията надхвърляше тази в болницата. Имаше  дузина потрошени и изоставени коли, боклуци, пари, които явно вече нямаха никаква стойност, и всичко друго, но не и нещо живо, нещо познато. Тогава намерих един стар вестник. „Москва инфекция”, „Зараза”, „Ярост”, … Смърт.

 Бях сам. А гигантският град бе пуст – изоставени жилища, супермаркети с мухлясала храна, без ток и вода и хиляди хиляди липсващи трупове, скрити в мрачните помещения и подземията, замръзнали и вкопчени след неуспешен опит за спасение. Тишина. Празнота. Градът беше изоставен от създателите си, с което и вече безмислен. А аз бях сам - преспал вълните на яростта и събудил се сред моретата на смъртта,  заляли света в който някога живях.

10.2007