Снежните била разказваха за една северна легенда, изгубила се в дълбините на забранените гористи долини, но видяна от надзъртащите им величия. Мразовитият вятър някога галеше призначната коприна на красиво създание, неуловимо като всичкия живот, обитаващ тези недостижими земи. Две очи, в които се улавяше северното сияние, понякога можеха да проблеснат покрай кратката нощ като паднали зад затишието на настъпващата промяна вечерници. Някъде във вечната далечина не спираха да отекват забързаните копита на снежнобял кон, носещ се като светла сянка из високите дървета. Легендата за северна принцеса, прошепвана между иглите на зелените ели и борове бе легендата достигнала до ушите на новодошлия на края на света човек.

Любовта го бе довела тук, тя го бе намерила в човешкото му царство, пренаредила бе съдбата му и тайно му подсказваше. Той знаеше за нея, за своя копнеж към далечното и невидяното, породил се в легенда на края на света.

Той я чувстваше в цъфтящите цветчета, бледата луна и най-вече в нестихващите ветрове носещи нейната любов. Той я познаваше в своята мечта, мечта, съживена с любов, и любов, съхранена в мечта. В неговия свят тя беше неуловима и недостижима. Тя беше легенда, импулс към нереалното в затварящата се реалност, но жив и неубиваем. Импулс, който настояваше за своята причина. Той не можеше да се бори с нея, с любовта, със своята необходимост да следва своите импулси, толкова естествени и с това -  красиви, част от него самия и от природата му на човек – природа на непрестанно основно взаимодействие, чиито необходимости изграждаха цялото му човешко битие с всичките му желания, проблеми и потребности. Импулсът към края на света бе развел този човек из вечното му битие, довеждайки го до тук.

Но останалите продължаваха да го задържат в собствени затвори, превърнали се в крадци на живота му и неизбежно бреме. Той трябваше да работи за своето общество, да слугува и да се покланя, а дните му се превръщаха все повече в повторения на една и съща услуга. Тук, далече извън обществото, той трябваше да отдава силите си за ежедневни и прости дейности, от които се нуждаеха малкото му местни съжителници, а в останалото време да говори за вечните битийни дела и истории. Отвреме-навреме, докато се прибираше претоварен от умора, той хвърляше бегъл поглед към снежните била и търсеше, за миг неуморно и изпълнено с надежда. Търсеше за своята мечта, която отбраняваше от всичко като единствена капка скъпоценно съдържание, крехко пламъче от най-красивата светлина и огнено море на битието си. Търсеше за нейната неуловима любов.

И тя търсеше навсякъде за него. Гледаше на север, където чувстваше, че той беше отишъл, нейният мечтател. Тя го чувстваше в падащите сухи листа и в аления залез, в северните ветрове, които носеха обединените им мисли и пътешестващата им мечта. Тя го обичаше и говореше с него в мислите му, в живота му, въпреки че никога не го бе срещала. Той също. Две начала, живеещи едно за друго в два далечни свята, очакващи да надживеят невъзможността на своята любов и бремето на своите бития. Любовта им, преродена като любов към далечното и непознатото, бе надраснала любовта в битието и затова бе невъзможна и съхранявана в спомен за мечта. И все пак тя, толкова нереална и толкова истинска, съществуваше дълбоко в тях, побеждаваше безкрайността и материалността и се превръщаше в разрастващ се огън към живота спрямо разрастващото се гасящо го бреме. Те не спираха да чувстват света, да чувстват един друг, макар и все по-уморени, все по-малко свободни да търсят. Може би битието им като най-естественото за техните същества имаше смисъл като най-естествено, заради което ги даряваше с изпълненост и самоосъществяване, подобни на тези при тихо отдадена целувка. Но той оставаше нейния живот, а тя – неговата легенда.

06.2009

„Искам нещо толкова естествено, колкото тиха всеотдадена целувка.”