„Как? Може би това е новият въпрос.”

-Как да променя света? Новата ми цел е не да разбера света, а да го променя... – чернокос брадясал интелектуалец, какъвто го възприемаха всички от пръв поглед, Антъни се пресегна с величествена физиономия към заветната си цел.

-Но за да го промениш първо трябва да го разбереш, не мислиш ли младо създание? – до него седеше вечният му спътник в живота, може би дори по-интелигентен, Джереми.

-И за да го разбера, трябва да го променя – или поне себе си, което отново е света.

-Значи признаваш значението на знанието! – подхвърли с насмешка Джереми, очите му – блеснали в очакване да го предизвикат.

-Да, както и това на силата – не се предаде Антъни – но двете неща са несъвместими, затова трябва да избера.

-Откъде знаеш, че са несъвместими, дори различни? Знанието е сила и силата е знание. За да промениш света, трябва първо да го разбереш. Тези две цели, крепящи целия ти живот, не са противоположни, макар това да не намалява недостижимостта им значително. Те са просто двата аспекта на едно и също нещо – знанието и следващото го действие, действието и предхождащото го знание за него. Ти си растящо творение на една мистерия узнаващо и променящо, развиващо себе си и света на своето развитие. Целта, съдбата, която виждаш пред себе си, тя е достатъчно безкрайна, за да бъде съществена и все пак се осъществява – всеки миг, всеки забравен и не дошъл момент, винаги. Да узнаеш тайната на собствената си реалност и да промениш, след като разбереш, всичко – това е едно и също нещо – безкрая на твоето съществуване...

-И достатъчно безкрайно, за да се постигне някога. – макар че Антъни хареса всичко, което вечният му събеседник каза, той си призна, че безкрайностите и неъзможностите го обезкуражаваха.

-Не унивай, независимо по каква причина! – Джереми знаеше повече от емоционалния, често объркан Антъни – Съдбата, тя е тук и сега. Целта и смисъла ти за самия себе си са недостижими, но не прави ли това пътешествие ти по-красиво? Не усещаш ли как невъзможността го съживява, превръща го в най-живата есенция сред нас, говорещите по-пътя? Тя ще бъде победена след безкрайност, но ти вече вървиш към нея. Не спираш да вървиш всеки миг, в който съществуваш. Надвиването на тези двете – невъзможността и безкрайността, зад която тя е възможна, е не просто определящо сега, но и осъществимо някога, моментът на най-красивата предопределеност, невъзможен сега и безкрайно нататък. Това е животът ти. Смисълът ти. Всичко. Повече от цел и повече от съдба. Затова, скъпи Антъни, усети колко си жив сега, докато постигаш вечно вечното непостигнато, усети всичко онова, което е в и извън теб, някога и сега.

Джереми се беше усмихнал нетипично, а в очите му се усещаше толкова много. Той бе прочел, бе прочел една голяма тайна.

-А малките неща, които срещам по пътя? Онези дребни неориентирани желания, създаващи проблеми и причиняващи нещастие? Какво да правя с всички тях? – Антъни попита някак инстинктивно.

-Надявам се да не заговорим за битиета, импулси към съществуване и така нататък – младоликия Джереми се огледа малко нервно – Желанието е импулс към цел: докато безкрайното желание е ясно, то по-малките са нещо различно. Кажи ми, той погледна с нещо, съдържащо едновременно игрива въпросителност и дълбоко разбиране в очите на замисления Антъни.

-Толкова много неща. Искам хората да ме чуят, искам да усетят това, което аз усещам, както аз те виждам, да им покажа. Толкова много искам да им покажа...

-Това е част от въплътения в природата ти импулс да промениш, след като разбереш и видиш. Но те, те разочароват често, нали?

-Този въпрос имаше ясен и за двамата отговор. Остана само Антъни да го изрече.

-Да, понякога се чувствам толкова сам – толкова неразбран... Хората живеят животите си в слепота или поне късогледство, интересуват се от консумация, следват предречени инстинкти и превръщащи ги в безволни автомати емоции, наследства от животинското минало, боричкат се, влияят се, побеждават и умират. Толкова ми е тежко понякога, да изживявам толкова неща и да не мога да ги покажа. Да искам да раста още повече, а да не мога сред техните статични надраснати среди.

-Но Антъни, хората са опознаваеми създания, част от света. Той остава красив, както и всичко в него. Не си ли спомняш за привързаността ти към природата? Такава е и тази към хората. И заедно с двете не ти е вече необходимо никое желание, освен най- естественото – първичната ти цел към света, себе си и всичко.

-Да... – Антъни изпадна в един далечен спомен как се беше разплакал пред красотата на изглед на обширна гориста планина, а после друг по-скорошен – прав си, Джереми, и може би в необичайния път на това все така необяснимо пътуване ще успея да разкрия на някого както необяснимото, така моментите му на обяснима, заместваща всичко твърде ограничено човешко, красота.

„ Как и защо? Може би нямаше значение. Може би единственото от някакво значение беше изпълнеността в моменти на първична отдаденост на красота, както тази в онзи слънчев следобед от скорошен спомен. А когато красотата беше определена, нещо повече – носеща повече красота, повече от всичко. Онзи следобед вървях покрай позеленелите дървета. И моментът на съзиране на проливащата се слънчева светлина по треперещия зелен живот, заселил се върху неподвижното хибернирало подминаващо стъбло, беше момент, в който времето, съществуването спря. Това беше момент, който достигаше сам на себе си, момент в който животът тържествуваше в заразна нирвана, а желанието за всичко друго освен съзерцанието внезапно вече беше мимолетно и нищожно, маловажен факт от незримо друго време. Нов незабравим отпечатък върху развихреното ми оглеждане, красотата на света; докосвам твърдото голямо стъбло и чувствам ядрената му вечност – и разговарям с невидимия Джереми.

04.2009