Тихи вечери на младостта... Утрешни есенни листа и днешни неспокойни ветрове... Обичам да гледам как тихо се движат короните на вечерните дървета, как не спират да се галят, съхранявайки тишината на нощта, неуморни, но спокойни, ведри и слънчеви, чувстващи, меланхолични, носталгични. Мечтая и мен да полъха топлия вятър, приспиващ живота, да ме върне там, където бях сигурен, където познавах и знаех, творях и мечтаех. Но тази топла лятна нощ аз усещах дома и света като неделимо цяло. Вечно привличан от непознатото и обръщаш се назад с усмивка и стопляща любов, аз бях там на пейка сред хората, а духът ми, вечният копнеещ полъх, сред дърветата, частица от последния летен вятър, пълна с никога неизживени спомени и никога постигнати животи.

А вятърът никога не спира... Дърветата, потънали в дълбока потайна сянка, преплитат все по-оголените си клони в странна неразгадаема игра, гората не спира да шепти, съпреживява, сплотява и лятото бавно отминава, под опеката на жадното за всички настояще. Понякога за кратко настъпва неочакван мир като вятър утихва и оставя на небето миг напрегнато затишие, утихващо на свой ред в непрестанния среднощен танц на короните, които покриват цялата долина. Някой някъде е неспокоен, но среща красота и изпълнен с необяснимо чувство на щастие и сладко-кисела тъга оставя сянката си да броди из нощта, следвайки посоката на вятъра и стигайки до скритата ни пейка.

Може би това съм аз, изгубил се в живота, между това, което трябва да направя и това, което искам, щастлив в най-нещастните си години и нещастен в най-щастливите, копнеещ своята тайна и потаен в своите копнежи.

Всички сме различни и често изгубени, в началото или края на своя живот. Странния полъх на топлия среднощен вятър достига толкова далече, защото песента на листата се пее от още много среднощни сенки, седнали на нашата или недостижима друга пейка. Той е така необясним, защото всички шепоти звучат различно. Доловени радости, безгрижни и угрижени веселия, преодолими и непреодолими мъки, любов, омраза, съзерцание, вяра и безверие, умора, почивка, всички те се носеха в тихата нощ. Различни младости, детства и старости, но всички силни, поемащи, променящи. И докато и ние се смяхме и тъгувахме в нощта споделено, заедно и общо, аз усещах и всички тях заедно с топлия летен вятър. Стоях пред изцяло неописуема и неопределима красота, защото тя съдържаше още толкова много други. Не можех да се изкажа както още толкова много пъти някога и просто съзерцавах.

Усещах нещо повече... Не бяхме сами на своята пейка. Красивите дървета бяха с нас, както и изпълненото със звезди небе и всичко онова зад тях. И безбройните шепоти, сенки на съдби и топли ръце, които въпреки различните си линии и оттенъци се хващат една за друга, споделят топлината на живота.

Нещо винаги ще свършва или липсва и започва или предстои, а аз ще сливам своите вечери в неспиращия вятър от безброй копнежи, изпитвайки необясними чувства, подредени от някоя потайна красота.

09.2008