Настъпилата вечер не беше забелязана от никого, може би заради онази ежедневна забързаност, впила се в заетите от всякакви ангажименти хора, или пък поради тяхната ленивост към най-обикновените неща. Все пак тя - вечерта, вече беше надвила червеникавото небе след тиха и незабележима битка и започваше както всяка друга да се защитава от безбройните мънички, бунтуващи се срещу настъпилото и тъмно величество, светлинки на прозорците по лъскавите небостъргачи наоколо. Те щяха да се съпротивляват на тихото и спокойно потисничество чак докато не настъпи щастливият момент на величественото завръщане на техния слънчев господар и падането на поредния самозванец.

Беше приятно. Като развлекателна игра между цветните емоции и блажената тишина сред динамичните движения в нощта. Отпуснат аз стоях в празната ми стая и погледът ми беше разсеян из стената. Няколко елегантни сини лампи осветяваха стените в сини разхвърляни и разсеяни сенки, а аз продължавах да потъвам във вечността на тихия момент, сливайки се с неопределеното същество на света.

А в мен бушуваше неосъзнат вихър от настроения и мисли, които се сливаха и смесваха в неясни, но фини форми с вечносин оттенък. Светът отново бе красив, макар и да не си спомнях дали преди това въобще е бил отблъскващ и привличащ. Той беше неопределен. И тази неизвестна неопределеност сега и тук пораждаше странно чувство и тайнствена наслада в полубудното ми съзнание.

Светът не заспиваше. Вече и никога. Красиви вечери. Навън всеки пътуваше към себе си. Хора се забавляваха, работеха, сънуваха и просто живееха. Животът винаги бушуваше. Как исках да съм там някъде – при всеки в неговата вечна същност и средата някъде край него. Пак и пак да се завръщам и да си отивам, да оставам и да избледнявам като сън в безсънието на света. Но да ме има там в трепет на мъждукащата синя светлина или в драскотина по стената, малка част от придошлата вечер.

Обзето в размисли бездействие в полутъмната ми тиха стая, в него осъзнавах себе си и качествата на една страна от всяка друга, и попаднах, и откривах там останалото пак в нея. Човешко същество с поглед в стената, непомръдващо и нетрепващо в тишината, аз се носех сред хората, сред техните мечти, проблеми и дела, и се наслаждавах на техните животи, обичах да ги наблюдавам и обичах тях самите. Толкова красиво и красиво неопределено. Толкова много съдби и движения, тайнствени образи, скрити настроения в този странен свят и в тази загадъчна вечер.

Безбройни малки светлинки по огромните масивни сгради, осветяващи безбройни човешки желания и съдби, ме вдъхновяваха в спокойна неопределеност. Те живяха там в изчезващата вечер, а идващото утринно начало беше упоено в нови преживявания и неосъзнати чувства. И така ще бъда себе си отново, докато не дойде нова синя вечер.