-Здравейте, господин Паласкович! Аз ще съм вашият терапевт през следващите две седмици. Тук съм, за да заместя вашия личен психолог, който за съжаление се оказа пред непредвидени обстоятелства и трябваше внезапно да замине. Надявам се да се справя добре пред неговите пациенти...

-А Вие сте? – повдигна вежди новодошлия в светлия и приветлив кабинет.

-Доктор Криков! Не се тревожете – докторът въздъхна – дълбоко съм запознат с всички подробности около клиентите на вашия психолог. Това включва и Вас, разбира се – той се усмихна изкуствено и погледна към купчина с документи на бюрото си.

Доктор Криков беше изключително неутрален към проблемите и настроенията на всичките си пациенти терапевт. Така и трябваше, но безизразността на лицето му понякога започваше да отблъсква и води до недоверие от страна на говорещия. За сметка на това той винаги говореше изключително самоуверено и така, сякаш е подготвил всичко и винаги ще продължава да се грижи за доброто душевно състояние на всеки, поставен в неговите сигурни ръце.

-Нещо против да започнем сеанса?

-Ами... – пациентът се почуди, тъй като нямаше време да обмисли всичките думи, които докторът беше бълвал срещу него през последните две минути, завършвайки рязко с този директен въпрос и отговори с леко забавен – Да. Добре.

-Моля, настанете се удобно. Ще започнем след минута, а сега ще се отпуснете и се концентрирайте върху това, за което ще говорим. – докторът явно не бързаше толкова много, колкото изглеждаше.

-Да, благодаря! – и пациентът седна на любимия си фотьойл в стаята и застана в очакване на началото на сеанса.

След няколко секунди терапевтът също седна и започна с думите:

-Вие сте много интересен случай, господине. Имам няколко въпроса към Вас, ти като не мога да разбера много от нещата, които Вашият доктор е въвел тук. Честно казано те ми изглеждат много странни и по-скоро измислени. Не разбирам. Много от записките за вас ми се виждат неясни и двусмислени, най-вече от информацията, която те ми дават за вас. Може би аз ще успея да ви помогна и да изясня статуса Ви. Първо трябва да Ви попитам запознат ли сте с тази информация?

-Да. – каза напълно уверено пациентът като физиономията му разкриваше не само, че е напълно наясно с всичките си описания от отсъстващия терапевт, но и че е също така сигурен в тях.

-Добре. – вметна докторът, виждайки че пациентът му няма какво повече да добави – Все пак нека започнем отначало. Какво казахте, че виждате?

-Не каквото Вие, докторе. – клиентът явно започна да показва неприязън и нежелание да говори за себе си.

-Слушайте, аз съм тук, за да Ви помагам. Ако Вие не желаете обаче, боя се, че усилията ми ще бъдат напразни. – докторът говореше все така спокойно и уверено. Така че желаете ли да ми съдействате или да прекратим всичко?

Когато разбра, че може да не получи отговор, той продължи.

-С вашия терапевт сме изключително близки, достатъчно за да ме остави тук да го заместя, така че е съвсем наясно, че ще поема и Вас. Затова Ви съветвам да ме допуснете до себе си, за да си свърша работата – по убедителността, с която говореше, на този терапевт явно му личеше, колко много други подобни случаи е имал. Та какво виждате? В момента, преди няколко часа, миналите дни, месеци, години? Какво виждате, когато отворите очи?

-Виждам много неща, които другите не виждат.-пациентът явно реши да заговори – Виждам толкова много неща, които ми е трудно да опиша.

-Какви неща? Полтъргайсти? Вампири? Материални ли са?

-Не виждам духове, ако това намеквате. – пациентът беше потънал в сериозност, а по тона му и начина му на говорене докторът можеше да установи, че е искрен най-малкото пред себе си – Не съм никакъв тип телепат или нещо подобно. И не съм шизофреник – не виждам хора, които ме гонят или с които денонощно да приказвам.

-Тогава какво виждате?

-Трудно е да се опише с няколко думи. Виждам цифри, безброй цифри, свързани в непобираеми в редове кодове, виждам безброй зависимости, техни и между хиляди променливи. Виждам всички тези неща, обвързани в безкрайни числови формули, оператори и функции. Виждам математически модел в този вид на заобикалящата ме среда, отразяващ силите, деформациите и явленията, както и обектите и телата...

-С една дума – виждате много цифри?

-Не просто цифри, а цифри съставящи дефиниции и зависимости, променливи и константи по многобройни начини. Сякаш всичко се състои от числа... Виждам безкрайно сложни многостранни математически зависимости, с които би могло да бъде практически изчислено всяко явление на този свят, всичко около мен и в мен. Виждам тези безкрайни кодове и разбирам, че абсолютно всяко нещо се базира на тях, те са в основата му.

-Можете ли да разчитате части от тези числови редици, кодове или там каквито последователности са?

-Не... Те са толкова неразбираеми... Мога да видя тези неща в по-цял вид, но не и да отделя някоя тяхна подробност, независимо голяма или малка. Виждам високо като една съвкупност, толкова обливаща ме с информация, че не мога и да си помисля да възприема нещо... Трудно ми е да го обясня... Аз... някак си не изпитвам нужда да запомня или копирам нещо от това, което виждам. И независимо какво искам, някак си не мога, забравям за всичко и просто не желая да запомням каквото и да е...

-На какво според вас се дължи това? – докторът беше леко заинтригуван, макар че, както винаги беше напълно характерно за него, не го показваше.

-Не знам. Тези кодове... Тази основа от закони, изразени и изградени само от числа... Сякаш... Не ги виждам готови, не са вече създадени... Сякаш сам ги създавам всеки път щом отворя очи. Всеки път отново. Сякаш ги изграждам сам в миг равен на едно мигване... И може би затова няма как да изпитам нужда да запомня нещо – защото знам, че всеки път, щом отново погледна, то ще е там...

-И не искате да го видите? Или просто не можете?

-И двете. Не мога да разединя всичко това... То е около мен, толкова истинско и странно... Живея с него...

-А виждате ли и нещо друго? Споменахте, че виждате безброй много и различни неща...

-Да, така е... Истината е че кодовете зависимостите и цялата тази подреденост на числа достигат до една геометрична изразност, в един по-общ план.

-Какво искате да кажете с това?

-Не всичко виждам като числови поредици – приближавайки се до един по-неосновен и с това – донякъде опростен модел, зависимостите се превръщат в прави и криви или по-общо линии... Това, което ние наричаме функционални зависимости... Образуват се равнини, които биват криви, набраздени и огледално прави, стереометрични фигури и разни подобни пространствени форми. Мога да разглеждам в подобни модели стаи, етажи, дори цели сгради като правя всичко това несъзнателно.

-Тези варианти на възприемане... Има ли противоборство между тях? Кой доминира?

-Не мисля, че има нещо такова... Всичко е непълно случайно. Като че ли една част от света виждам в най-основния вид – този на кодовете, а друга в малко по-завършен вид – графично геометричния. Имал съм много случаи...

-Какви случаи... Слушам Ви...

-Случаи, в които докато виждам една картина... нещо пред мен... превръщам я в хиляди прави, представляващи хиляди разстояния между хиляди точки... Толкова много числа... Проследявам вяска малка промяна в тази картина, която представлява безбройни изменения в дължините на правите по някакъв взаимно зависим и функционален начин... Наистина ми е трудно да го опиша...

-Не е необходимо да описвате детайлно всичко. Важното е описанието Ви да е точно.

-Да, така е. Сигурен съм във всичко, което говоря. – пациентът гледаше малко по-уморено отпреди, сякаш всичко, което разказваше му костваше много усилия – Често ми се е случвало например докато пътувам и гледам през прозореца към крайпътните дървета или лампи изведнъж да осъзнавам как съм приковал невидими връзки между горната част на едно дърво или една лампа и други... Имам чувството, че една топка се удря между тях някак измерено... Един непрестанен път на зигзаг... Но аз не осъзнавам как го правя. Просто мисля за нещо съвсем различно и го правя подсъзнателно...

-А други? Имате ли още представи?

-Много. И твърде различни. Някои от тях са като призрачно изживяване, други – сякаш не съм човек... Все по-неописуеми...

-А има ли период, в който виждате всичко това? Откога го виждате? Има ли нещо, което го е причинило по някакъв начин?

-Виждам всичко това откакто се помня. Още от малък... Имах проблеми с много малки деца, които ми се подиграваха за това, което виждах.

-Откъде знаеха?

-Бях дете... Не бях толкова предпазлив какво правя и пред кого го правя. Бях и наивен. Едва когато пораснах повече, разбрах че тези неща са различни... разбрах, че другите не ги виждат. Оттогава, почти никой не знае това за мен... Крия го от толкова отдавна... Сякаш за да не бъда отхвърлен ...отново.

-Защо?...

-Част от детството ми беше тежка... Тежка заради това, което съм. Когато другите виждат, че си някак различен, те те отбягват, Страхуват се. Страхуват се от непознатото. Не веднъж са ми казвали, че съм странен. Обиждах се на всеки, който ми кажеше подобно нещо. Мразех да бъда такъв. Мразех да бъда различен... – пациентът показваше много вълнение, нещо, което криеше в себе си толкова време и само още един друг доктор знаеше.

-Съжалявали ли сте някога? Заради това, което Ви различава от другите?

-Преди да, но сега, когато съм скрил абсолютно всичко подобно дълбоко в мен и далече от другите, всичко е по-добре. Отдавна пораснах достатъчно, за да изуча много детайлно човешката природа... Сега познавам добре всички край мен. Поне доколкото е възможно.

-Не мислите ли, че криейки това нещо в себе си, няма да достигнете до нищо благоприятно? Като познавач на човешката природа би трябвало да знаете това.

-Да знам, но нямам друг избор. Предпочитам да следвам тази политика на интеграция. С нея в момента живея напълно нормално сред другите... Често съм обърнат навътре към себе си и в същото време навън към целия свят. Често аз сам не мога да определя кой въобще съм.

-Кой може? – докторът се усмихна за първи път от няколко години.

-А това, което виждам... То винаги е с мен. То е там - вътре в мен. Понякога ми е помагало, а понякога – пречело. В повечето случаи някак украсява целия ми живот. Всичко, което правя е някак изпъстрено и обогатено... Отново ми е трудно да говоря за това.

-Виждате ли обикновените неща? Доколко живеете тук и доколко не точно тук? Доколко различавате двете страни?

-Естествено, че виждам и обикновените неща! – пациентът беше много изненадан от този въпрос – Аз живея на този свят, не съм откачен, макар че ако някой би опознал истинската ми същност може и да си го помисли поне за миг. Изцяло зависи от човека. Но аз съм човек, колкото и да ми харесва това понякога. Не съм луд! Нещата, за които Ви говорех – те са достатъчно истински, независимо, че другите не могат да ги видят. Повярвайте ми, мога да си представя кога един образ е объркан с реалността и нямам явен такъв спомен за мен. И въпреки това всичко, което виждам, е толкова истинско...

-А мислите ли, че всичко това е най-вече въображението ви, което е толкова неконтролируемо, че не ви оставя на мира?

-Може би. Това, което знам е какво виждам... Имам чувството, че в момента мога да видя сърцето Ви...

-Какво? – докторът беше леко изплашен и пропусна да скрие това.

-Да... Сега виждам мозъка Ви, хилядите импулси, които преливат през невроните там. Мога да се огледам в личността Ви и всички неща, които обича и отхвърля... Мога да се концентрирам върху тази маса... Какво виждате?

-Аз ли? – учуди се докторът – Не задавах ли аз въпроси?...

-Въпросът не е да погледнете масата, а да прозрете през нея... В нея аз виждам много неща... Тя е сбор от най-много пет елементарни триизмерни функции, но би могла да бъде съставена и от по-малко, но по-усложнение. Тя е материя... виждам форми, цветове, състави... Виждам и нещо повече... Виждам нейните функции и предназначения, виждам нейната история и все повече се приближавам до същността и. Вие виждате ли я вече?

-Оставете масата... Нека да се върнем на това, което виждате, Променяло ли се е с времето?

-Трудно ми е да кажа, но мисля, че да. Може би много бавно с времето съм достигал по-голямо вариране и разнообразие.

-В крайна сметка всичко това е само представа, съгласен ли сте?

-Може би. Истината е, че винаги отчасти съм живял и в друг свят, някак направляван и създаван от този. Живеейки в него аз изграждам хиляди образи. Понякога не мога да изляза от собствения си свят. А понякога от този. Хилядите неописуеми и необясними неща, които съзирам, докато съм с отворени очи,... те... сигурен съм... в тях има нещо. В тях има нещо още по-странно... Зад тях се крие... то...