Огън забушува там дълбоко в ада, светлина проблесна горе на небето и любов роди се между ангел и дявол в миг. Сля се пламъкът със светлината, две души на вечността, и звезда ярка засия в нощта, украсявайки колана на Орион със своя блясък. Земетресения последваха на земята, огъня потъна в небесата, ангел скри се в пожара, а природата бавно успокояваше с дъжд, а след това с дъга, своите деца. Настана тишина... Слънцето изгря и боговете погледнаха бавно същата земя. А там яркият пламък целуна ангела от небесата и дари му своята любов, дари му своята стихия. А ангелът ключе малко, сребърно, обляно в светлина, от своята душа-сърце извади и даде го на своя огнен любим – завинаги. Видяха любовта им силна и неземна боговете, живота и смъртта която ражда, и безсилни бяха раждането и да спрат. Примириха се със съдбата на света, усетиха красотата на ярката звезда и дадоха на ангела небесен огнен пръстен, който белег с формата на пламък отпечата... Белегът на слънцето и луната в едно цяло, белегът на любовта между огъня и небесата.

А Орион изгря отново, съживи спящата Вселена. Прокънтя песента на душите, простени вече бяха греховете и ад обедини се с рая. Мракът и студът, тези братя, си отидоха. Магическо ухание упои всички сънища със спокойни и безгрижни фантазии, а когато дойдеше денят бодрото усещане, че се е случило нещо прекрасно, щеше да събуди почиващите обичащи сърца. Роди се любовта между огъня и небесата и остана във вечността, закриляна от Орион вовеки.