Родена от калта, мръсна, но чиста,

Застана тя насред смъртта и мрака,

Навдигайки се като Антихриста,

Видя тя ярост, болка и заплаха.

Всичко беше свършило, цареше студ,

Земята беше черна и мъртва – ад,

Хиляди сълзи от небето, стон чут,

Депресия вековна от изчезнал град.

Стоеше тя, обгърната от пронизващ мъртвешки дъх, ридаеше за изгубения свят. Кръгът трябваше да се затвори, а тя беше последната – споменът за миналото, сама, безпомощна, невинна... умираща. Страхът и отчаянието се четяха в погледа и, тялото и замръзваше, надеждата се стапяше. Тя вече не принадлежеше на това място, не принадлежеше на живота. Топлите и сълзи напояваха изгнилата почва, искрици любов, но не успяващи да запалят пламъка на всичко онова, което е било. Тя стана и побягна. Бягаше от злото, бягаше от мрака, бягаше от края. Но не можеше да избяга. Много скоро уморена, тя падна на земята, а всеки къс вяра и борбеност изчезваше. Дъхът и, силите и, те отслабваха поглъщани от чернотата в този нов свят. Тя беше последната – изгубила се в тъмнината.

Тя умираше, паднала, в болки,

Посрещаше края безпомощна там,

В мъгла превръщаше се, богомолки,

Шепот, черен прах и сякаш в храм

Мъглата разсейваше се в пепелта

От всички други мъртви души и тела.

Тя изчезна завинаги така,

Както се бе родила от калта на света.