Гладката равна водна повърхност мигом беше превърната на вълни – концентрични кръгове от една капка, паднала от надвесилия се върху водата папур. След секунда, когато най-после същата повърхност беше успяла да възстанови огледалното си спокойствие, нова капка развали всичко. От около пет минути водата се оправи гладкостта си, но не успяваше да си я върне по вина на надвесилия се, измокрен от дъжда, папур. Най-после беше спряло да вали и местните бяха готови да излезнат на работа сред голямото езеро. Повечето жени обработваха какао, а мъжете пшеница.

Мари Маду беше местен рибар, който се радваше, че помага на селцето си с каквото може. Той ловеше риба за всички с едиснтвената си, остаряла, но безценна лодка. Всички обичаха Маду. Наричаха го „Човека на Езерото”. Той прекарваше по цели дни в това езеро, като сега вече знаеше всичките му навици. Той беше изучил не само навиците му, но и всичките му подробности, кога и къде са рибите в него. Мари познаваше езерото като петте си пръста. Понякога той имаше чувството, че го познава по-добре от себе си. Още от малък всички в селото му наричаха цялото това място Езерото, тъй като то бе най-богатият източник на храна. Той беше отраснал с това име и продължаваше да вярва в него както вярваха всички обитатели на малкото село.

След проливния дъжд малкото население на Езерото беше особено щастливо – земята беше напоена и растителността грееше. Това и трябваше, за да започнат песните на жените, които вече се разнасяха из какаото. Мари Маду чистеше лодката и от насъбралата се вода. Той трябваше и да поднови една част от нея, понеже няколко дъски отдавна бяха започнали да гният, но сега нямаше време да го прави понеже децата бяха гладни, а от няколко дни не беше улавял никаква риба.

След половин час Мари навлезе в Езерото. Водата беше станала много мътна, но той знеше, че това е от дъжда. Много време опитният рибар изгуби в опити. Единственото, което той хвана беше една малка цихлида, която беше вече мъртва. Маду беше много разтревожен от улова си. Рядко се случваше да има толкова лоши дни. Единственото, което го успокояваше беше вярата, че на утрешния ден всичко ще се управи от дъжда. Той се прибра и спа изключително лошо тази нощ. Гонеше го кошмар... Мари сънуваше три жаби, които се изяждаха взаимно, после рояк от мушици, чийто растеж нямаше кой да спре... Накрая мушиците си отиваха и на един папур кацаше едно земеродно рибарче, което след малко отлиташе...

Когато се събуди на следващия ден Маду веднага се отправи към лодката си. Но пак се върна без нищо... Той ходи до близката врачка, която трябваше да развали черната магия, ако имаше такава. Мари и разказа съня си. Следващите няколко дни всички от Езерото работеха малко – повечето си време те прекарваха в молитви към небето и покровителите на рибарите. Мари Маду предприемаше отчаяни стъпки, уплашен от това, което се случваше.

След около седмица всички продължаваха да пазят надеждата в душите си, пазеха я с всички сили, но езерото продължаваше да бъде така мътно. Нещо ставаше...

Мари Маду нямаше семейство. Той живееше сам откакто се помнеше, неговото семейство беше Езерото, а неговият живот – риболовът. Друго той не умееше да прави. Но той беше щастлив. Той никога не намираше животът си за скучен, празен или тъжен. Напротив – той винаги си беше представял живота такъв, какъвто беше. Той обичаше живота си, обичаше Езерото и всичко, свързано с него. Езерото за него беше Любовта и целия смисъл да съществува.

Сега, когато нещо се случваше, сърцето на Маду се свиваше от страх и болка. Той се страхуваше, защото знаеше, че нещо става, но не знаеше какво. Когато една лятна сутрин Мари видя на един папур на брега кацнало земеродно рибарче, той вече знаеше, че ще живее край блато. Той не го беше забелязал с появата на папура или дори с появата на птичето, но щом ги видя заедно реално пред себе си, тревожната мисъл се появи в главата му. Не му трябваше много време да забележи как Езерото продължаваше да намалява. Брегът растеше и сушата завладяваше все по-малкото и по-мръсна вода...

Последизите доведоха до съвет в селото. Когато всичко свърши и хората се прибраха едно момиченце отиде да пита любопитно в колибата на Маду какво е станало. Старият рибар преглътна горчиво и каза само: „Езерото си отива, дете! Напуска ни завинаги... Отива си.”