Войната свърши. Бурята отмина. Настана спокойствие, слънцето нагряваше без почивка всяко кътче разцъфнала земя от всяко кътче на чистото бездънно небе, а тишината беше възпрепятствана само от придошлия хор млади щурци, които се чуваха по всички гори и ливади. Умората на идващото лято обземаше всичко живо и податливо на умора, движенията бяха мързеливи, а действията – несериозни. Всичко беше примряло – дали от тежкото минало, дали от полъха на лятото. Бурята отмина. Войната свърши. Дали нещо бе различно?

Водещите най-безсмислената, минала война си бяха същите. Те отдаваха живота си да бъдат някои. Не спираха да се учат на нови и нови трикове, изоставяха старите изгодни връзки с по-дребните човечета и градяха нови с по-големите, търсеха нови и нови оръжия да се докажат, но трябваше ли да излязат на бойното поле и да паднат първи с чест, те предпочитаха всички да забравят кои са и да го напомнят едва след това. Войната беше обхванала всичко. Ярост, омраза, убийство. Война.

Лакеите от своя страна използваха сервилните си талантливи маскаради, вярвайки, че въртят нещата около себе си, макар и скришом, всички са кукли, но те са тайните но истински кукловоди. Те бяха до лидерите, техните приближени приятели, тайни предатели, с което и диктуващи света около себе си. Беше война. А всички средства бяха позволени.

Останаха унизените, примирени или възмутени и заканващи се в името на съдбата и възвращаемостта  на делата. Те всички не умееха да водят война. Бяха прекалено честни, спокойни, добри, и миротворни. Те винаги или страдаха утешавани от няколко себеподобни приятели или бяха целите гневни и измамени. Те можеха само да вярват в скрития талант и справедливостта – каузи, за които си струваше да не се воюва.

Всеки имаше своя таен начин за борба. Всеки искаше това, което и другия. И войната не свършваше. Минаваха години, в които всеки губеше и побеждаваше. Но никой не се променяше. Никой не израстваше. Животите им свършваха и те не разбираха за какво са живели. Дори свършваха победени от всичко, уплашени до ужас от неизвестното. Там бе лудият, запитал се твърде много.

Духът му бе изгубен в някой сън и никога не се бе върнал от нищото. Той бе някъде, може би и никъде.

-И сега какво? Какво е след всичко? Изгубих и открих толкова много. Открих толкова много реалности, но изгубих своята. Открих толкова много за света, но изгубих себе си в него. Мимолетността на всичко, което имам и всичко, което съм не ме плаши. Даже съм благодарен. Благодаря, че животът ми не е вечен, че ще трябва завинаги да се питам „Защо?” Благодаря, че един ден ще умра и ще се освободя от всичко това – от цялата война и от себе си, от всички тези кризи – бездънни бездни, които никога не свършват. Омръзна ми от безкрайните въпроси, които препълват съзнанието ми, от неутолимата жажда да разбера кой съм аз и какво е всичко това, от липсата на всякакъв отговор или поне намек.

Задушавам се от себе си, от границите си, от непознатото и понятния ми човешки „животец”. И какво ако узная? Каквото и да узная, какво след това? Какво е след всичко? Отново същото безсмислие. Каква е тази война отвън и защо трябва да участвам ако не мога да се оправя дори със себе си? Та кой съм аз. Ето, аз съм някой, аз съм лидер във войната. И какво от това? Мимолетността е всичко. Ето започнах да играя, сложих своята маска, владея, наоколо се случва всичко. И какво от това? И ето, захвърлих маската, разкрих се, изгубих. Какво тогава? И войната ще свърши както всичко останало, както всяка победа и загуба. И нищо няма да остане.

Да, имам хубави спомени... Дано те ме сгряват. Мимолетността владее всичко. Всичко е пепел и прах.

Лудият изгубил себе си във войната. Изгуби се в съня си.

Един лакей дълго бе побеждаван, и унижаван, докато не намери вълшебния си елексир. Пиейки го, той временно се превръщаше в непобедим лидер, краткотраен и моментен, но необходим и някой. Приближаваха последните битки. Той го употребяваше все повече и повече, жаден за още победи и още разбиране. Той победи в последната битка. Сега, няколко дни след края, той стоеше на високия си балкон, гледаше към последната светлина в небето и близките звезди и тихо си шепнеше, знаейки, че никой не го вижда.

- Всички вие, които бяхте приятели, бяхте ли наистина? – погледът му беше станал пренебрежителен, почти омразен, вперен в невидима фигура, на която той плавно говореше - Ти, вятърничава глава, на която никой не може да разчита, дори мнението ти е непотребно, защото е мимолетен белег на момента. Ти - имахме толкова години заедно - той измести лакейския си поглед леко встрани към друга въображаема фигура – и нищо общо през всички тях. Да, споделяхме, но при първата ти възможност ти ме замени с по-добри приятели и вече ме гледаше като ненужно остаряло минало. А ти - винаги спасяваше само своя задник, дори за миг не помисли за останалите, те просто не те интересуваха. Единственото, което ни обединяваше беше по-големият общ враг. И ти...

Победилият лакей беше с твърда високомерна гримаса, обхваната от известно задоволство. Хората го бяха отчуждили. Той може би нямаше останали истински приятели и беше изгубил вяра, че такива съществуват. Беше живял във война  за непрестанно надмощие. Той не знаеше как да живее в мир. Щурците навън бяха като далечни сънища за него. Той беше победил, но сринал се от свръхнатоварването и от маскарада, който не беше създаден да понесе. Той тъкмо се бе събудил от неспокоен сън, където беше затворен за дълго време.

Лудият не знаеше вече нищо, погълнат и загубен в себе си. В съня си той се докосна до отвъдното и полудя.

-Реалност след реалност. Отвъд. Толкова неописуемо... Не мога да го опиша... И това ме плаши. Вече не помня как попаднах тук. Как се затворих в този сън? Хората... Ах тази война. Защо хората са толкова лоши? Нима не надминах всеки един от тях? Нима не овладях психологията на всеки един от тях? Нима не разбрах как работят? Защо е тази война? Сякаш сме толкова различни. Та ние сме шепа бозайници... Буйни бозайници. Мимолетни бозайници. Какво по дяволите искаме? Защо никога не ни достига?

-Това е безсмислена война – обади се глас близо зад дясното ухо на стоящия на високия балкон в нощта победоносец – в тъмнината едвам се различаваше фигурата на изключително слаб и гологлав мъж с щръкнали уши и физиономия като на бръмбар – Независимо каква роля играеш в нея, никога нищо няма да ти достига. И знаеш това. – той леко усили и без това тихия си глас – Каквото и да имаш, никога няма да бъде достатъчно. Обречен си както и всички във войната, само да искаш и искаш. Повечето умират така – искащи още независимо къде са във войната.

-Мимолетно е, както всичко, което имаме. Но аз победих последен! Това е!

-И какво стана след като победи? Кой си ти сега? Едва се събуди от онзи сън...

Те говореха спокойно. Сега победителят искаше да улови вечността, за да съхрани победата си в нея. Тя обаче го беше уловила далеч преди това.

-Завинаги отвъд живота? – лудият не можеше да се събуди. – Не мога да понеса живота, но и да го напусна. Ах тези реалности, къде беше моята? Всеки от нас живее в своя. Всеки воюва в своята, влияейки на другите. Толкова е трудно да опиша какво видях. Това е необяснимо състояние. Фрагменти от сънища... Фракции на реалността. Полусънища. Кое е истина? Боледувам. Докосвам се до огледало някъде някога, огледалото е всичко друго, но не и огледало, аз съм аз, но понякога не съм, оглеждам се, виждам всичко, но огледалото вече не отразява;  откъснати фрагменти на реалността, моя собствен сън. Отвъд е хаос. Хаос на реалности, а аз не съществувам. Ах, как ми се иска да го опиша. Не знам какво виждам. Вече не докосвам, вече не усещам. Аз съм просто нещо, после нищо, нещо – нищо, сънувам всичко. Изгубих се някога преди да си спомням и след това. Неописуемо. Но дори сънят е моментален, макар и там да няма време, мимолетен тук и вечен даже безвременен там.

Събудих се в една реалност. О, защо е толкова трудно да разбера всичко? Защо е толкова неопределено? Толкова хаотично? Защо понякога сънувам по – истински, отколкото живея? Сам ли съм?

-Има някаква истина в твоята измислица и някаква измислица в твоята истина. – втората фигура на високия балкон се беше приближила до първата – Ти се събуди след края на войната. За да знаеш истината трябва да рискуваш всичко, но ти го рискува за една победа.

-И победих... Може би си струваше... – победителят се замисли.

-А може би тази безсмислена война е нещо, в което не трябваше да участваш, както и всеки търсещ истината за света и за себе си човек. Войната е само сън, който тъкмо свърши. Интересно е как хората се склонни да отдадат дори себе си за нещо, което им се струва истинско.

-Аз бях на крачка от побъркването, само, защото победих!

-И премина всички граници така че се събуди от един сън и заспа в друг. Постигна толкова, че се запита има ли изобщо нещо след него и дали няма да се заклещиш в света. Дори и това да няма как да стане преминаването на доброжелателните граници може да доведе до лудост. Както и отдаването на безсмислени войни.

-А мимолетността? Това безсмислие, което владее всичко съществуващо въобще?

-Тя е красота. Просто цвете. Ето, подръж това и го огледай! Аз трябва да тръгвам вече и да те оставям в твоя сън.

И човека с бръмбарова физиономия подаде на очакващия го с поглед победител едно необичайно ярко червено листо от есенно дърво, след което изчезна в тъмнината на помещението зад балкона. Останалият вън го погледа отблизо и след изсъхването му за миг осъзна неговата красота. Мимолетност и едно докосване. Красота, заключена в момент на съзерцание. Крехкостта правеше цвета на листото още по-красив. Войната свърши.

Но с мира нищо никога не остава трайно. Мимолетни просъници, тихи вълнения и нова неосъзната кома настъпва с утрешната светлина. Реалност, истина, война? Кой съм аз?

ПОСВЕТЕНО НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ                                    05.2008 г.