Пътуване към у дома. Пътуване към всичко. Днес, сега, завинаги. Гледам навън. Аз гледам, възприемам огромния свят. Аз съм огромният свят. Сега, тук, там, тогава – част от мен, мен, всичко, и аз. Гледам през прашния прозорец на автобуса. Светът се движи. Той в мен и аз в него. Сградите навън изминават. Изминават живота, спомени, усещания, неизживяно и изживяно минало и остават някъде, назад, напред, навсякъде.

Хиляди аз живеят живота си. Те ме гледат през прозорци, от колите си, седнали на някоя пейка, говорещи с приятели, спящи, бягащи, гледат ме отвън, а гласът им говори вътре в мен. Спомням си животите им. Изживявам ги в миг, чувствам ги завинаги, забравям ги и помня себе си. Освобождавам се от мястото си в автобуса, тялото ми придобива отпуснат вид, не говоря, не помръдвам, не усещам. Аз съм вън. Живея. Придобивам всяка форма и се сливам с всяка извивка. Докосвам всеки човек, живея живота му, поемам неговия дъх за кратко, след което го напускам и ставам пак безформен, сливам се с някоя къща и я изживявам. Променям се, усещам всичко, пълзя, летя, ходя, рисувам с поглед, докосвам своите рисунки, изживявам всеки техен дъх и познатото им битие. Усещам, усещам всичко, усещам чрез всичко, аз съм всичко. Плъзгам се из всяка улица, оцветявам се във всеки цвят, чувствам допира до всяко нещо.

Автобусът вече е син, след това бледо зелен, аленочервен, горящ, стоманен, блестящ, мисловен. Той е състезателна кола, стар класически влак, пътнически самолет, тясна каруца. Той е всичко. Сградата навън е сапунен пъстроцветен балон, небето е бездънна земя, облаците – врати от суровото студено слънце до изпепеляващо горещата тъмнина около него. Всичко е всичко. Всичко е аз. И аз живея, пътешествам, раждам се, влюбвам се, умирам безкрайно много пъти. Около бягащите сгради навън остават всякакви пътеки на движения, светлинни следи от тичащите из времето хора, моите животи в този миг, а други са спрели, гледат ме с безчувствен поглед, зад който крият всичките си сълзи, радости, знания и спомени. В мен изминават всякакви животи. Сега съм в нощен клуб, танцувам, пея и разговарям. Сега съм в катастрофирала кола, със счупен крак, кървя и се боря, сгреших и съм виновен. Сега съм в тропическа гора на друг континент, потя се от горещината, хапят ме комари, копая в земята и търся корен от рядка билка. Сега съм в апартамента си високо в голям град, тъкмо си легнах уморен от дългия ангажиран ден, усещам завивките, чувам шума навън и се обръщам уморено. Сега съм с приятели в полутъмно малко помещение, изпълнено от дима на не загасените ни цигари, гледам картите си, следя другите, залагам пари, потривам банкнотите и ги подхвърлям леко при другите. Сега съм в каютата си, чакам да отплаваме с всичко натоварено, чакат ме няколко дни в морето, но аз съм свикнал, подготвям си вечеря. Сега съм с жена си, прегърнали сме се и мислим как утре ще ставаме рано, но не ни пука, ние сме по-важни.

Всичките ми животи, там и тук – всеки аз живеещ своя, гледащ ме заедно с всички други. Аз съм навсякъде. Чувствам всичко, което бих могъл. Съвсем истинско. Аз гледам през света отвън навътре, зяпам се, мълчащ, но говорещ в главата си. Аз се изживявам през света отвътре навън, припадам от безбройните усещания, шаря себе си и всичко в безкрайността. Пътувам по всички пътища. Приемам всички форми – изживявам всичките си битиета като жива, следвам всичките си безсъзнателности като нежива. Спя и будувам.

Отвън минава един човек, спрял се пред стълби, сочи нещо и говори. Аз влизам във всяка негова пора, вдишвам с него неговата глътка въздух, докосвам всяка негова органична тъкан, гледам през очите му, мисля си мислите му. Аз съм той. Изживявам мига в тази форма и изчезвам. Покрай пътя минава рижава котка. Аз усещам козината си и галантната си котешка походка, улавям въздуха през дългите си мустачки, докосвам топлия асфалт с леките възглавнички на пъргавите си лапи, извивам чувствителната си опашка. След миг жадувам да напусна и пребъда нещо друго в този свят и го правя. Нося се като тих полъх над света или тека бавно по него, понякога бързо, понякога шумно.

Аз съм буря, камък, нищо. Аз съм конкретното и определеното на неконкретното и неопределеното, позволило си за миг неговия хаос и неговата хармония. Не мога да спра всичките си раждания и смърти в конкретен момент на поток от безброй усещания за света и в света, затова изпадам отново в себе си. Търся определената си форма в онзи автобус и я усещам както всичко друго. Поемам дъха си, гледам с очите си, пипам с пръстите си. Изживявам себе си и пак напускам, зажаднял за всичко, изграждам своята форма и формата на света. Аз не сънувам. Аз пътувам.

Тук и там – аз преследвам себе си. Дърветата горят и израстват жарта на своята болка, цъфтят и забравят цвета на своето щастие. Пътувам, а покрай мен се случва всичко. Слизам от автобуса и възкликвам „Какво пътуване!” След време напускам дома си пак и се отправям към страната на неизвестното. Или оставам там и отново се изгубвам в света. Опирам се на високи тераси, гледам в далечината и мисля за всичко. Чувам гласа на безбройни гласове и разговарям с него. Той казва :„Аз опитах всичко. Аз имам представа за всичко. Аз знам всичко.” И аз го следвам, пътувам безкрайно в себе си и извън себе си, преследвам и изживявам, изпитвам преди да съм изпитал и докосвам без да съм докоснал. Създавам себе си, за да стана някога като него. Живея отново и отново.

05.2008