Предпоследната година в гимназията беше от онези години, в които внезапно те грабва непознат вихър от събития и всичко в дотогавашния  ти познат животец се обръща с главата  надолу, а бъдещето ти се замъглява и, след дълго пътуване на сляпо, осъзнаваш, че си попаднал на другия край на света. Да, не мога да отрека, въпреки всичките поражения на старите ми доброжелателна лодка, че онзи водовъртеж имаше предимно хубави и полезни за по-нататъшните ми пътувания резултати. Не мога да отрека това и въпреки явните за всички резултати - пропиляно време в детински страх и бебешко вълнение, преследване на здраво поначели се по въпроса приятели, които на всичко отгоре и помагаха (е, с половин желание де), занимания с дузина документи и придружаващи ги любопитни личности от местната бюрокрация, напразно четене с мерака, който бях събирал цели месеци, за да изтрая поне една седмица над учебника. Това беше една година, в която решихме нещо внезапно, вилнеехме заедно от сини вечери до SAT-овски курсове. И накрая всички бяхме изненадани, достигайки състояния от реторични въпроси „Какво направихме?” до пред самоубийствени разочарования и самообвинения. Защо наистина? Защо американските ни овчари, които подхождат индивидуално към всяка една от нашите меки и обгрижени годни за медали вЪлни, не ни добавиха към своето интернационално стадо, където можем да разгледаме всякакви овчи породи? Ами това е тайна.

В изходното ми писмо до братята ми съпърженици, наречено „The USAP Clue”, започнах епилога на това свое студентско криминале:

„Направих го! Вече една година търсих общото, но то някак все се изплъзваше... Улавях го в гласовете на хората, в действията на ответната страна, в действителността в далечината. Но не го разпознавах. Не го разбирах и продължавах да търся и чакам. Беше голямо чакане. И моментът не отговори дойде – отговори, които са се използвали на толкова много по моя път. И аз бях загубен... Получих последното писмо – последния  отговор. И тогава изведнъж всичко се обвърза така ясно, макар и винаги да е било пред очите ми. Тази детективска история е решена. Там, където другите видяха хаос, наистина имаше скрит порядък. И аз го забелязах. Сега най-после съм готов да продължа...”

И не лъжех, чувствайки се изключителен все едно са ме приели и оценили. Те не ме оцениха, но аз не само ги оцених, но и вече знаех как и аз да бъда „оценен”. Но както на всички тъкмо прочели епилога ми, запитващи любопитно след това „Какво по дяволите... пардон...  какво си открил?”, и на вас ще отговоря „Не сега”. И ще увъртя въпроса към новините от други сфери на кандидатстудентския въпрос. Добре де, ще кажа, но тогава ще започна отначало.

Една година по-рано аз като всяко, още не обмислило пътя си и отлагащо този ценен въпрос до абитуриентския си бал или година – две след това гимназиално дете нямах никаква идея какво ще стана нито къде ще го стана. След вихрушката обаче аз вече имах няколко прости думички в главата си – „американски”, „престиж”, „свобода”, „действие, не приказване” и разни други. Може би не бих добавил нищо повече и бих си блял из моите занимания извън училище до последно ако не трябваше аз да кандидатствам и с това да преживявам цялата тази романтична история на собствен гръб. Така аз както винаги четох, събирах информация отвсякъде, проучвах, събеседвах и какво ли още не. Ако трябва да бъда искрен предимно получавах информацията наготово от другите, но важен е принципният подход. Така научих всичко онова, което студентът, кандидатстващ в такова висше учебно заведение, трябва да знае и знае.

А именно, че процесът на кандидатстване е любовен процес с лека прилика с процеса на чифтосване в биологията. Всичко започва с един поглед. В повечето случаи инициативният кандидат - студент прави първата крачка, показвайки своя интерес не само с поглед, но и с покана към дамата университет да разкрие лицето си зад огромното си престижно ветрило. Започва спокоен разговор, в който поласканата от интереса към себе си институция праща свои снимкови и текстови материали, изтъкващи всяка една от търсените прелести, които тя има, някои малко хиперболизирани, но доказани с пъстри големи картинки на ухилени до неузнаваемост разнокожи и разноформени млади студентски лица, след което проявилия интерес с удоволствие чете за нейната „невероятна академична атмосфера, стимулираща интелектуалния обмен и личния интерес и зачитане към всяка индивидуалност” и мечтае да отиде там.

Единствено след третата подобна пратка той вече отдавна не чете отегчен от всичко онова, което би искал да чуе, включително любителските опити на някои университети и колежи да говорят „младежки език”, изразени в някои ранни жаргонни изцепки, които объркват и най-уличния ум. Доказалите се вече пък дори не пращат материали, защото е под потвърденото им достойнство да го правят, пък и кандидатите и без това не четат това, което получават. „те си ни знаят и без това. Защо да се сливаме в пъстрото еднообразие?” е мисълта им, която до някъде си е съвсем правилна.

И така танцът е започнал, двете страни са се подушили и изиграват първия си танц. Както те самите казват „Това е моментът, в който намирате университета и колежа, които най-добре подхождат на вашата индивидуалност.” Избирането на брачния партньор трябва да стане внимателно, бавно и прецизно, а танцът след това продължава поне една година. Дали ще се влюбят обаче зависи и от двете страни.

Целта на институциите е както целта на всяка женска – да бъде забелязана сред другите и избрана. Целта на всеки кандидат за нейното сърце е да не бъде отхвърлен след като е бил привлечен. Защото след като е избрал своите дами той трябва да е подбрал и по-взискателни и по-земни. От избора му зависи как ще реализира биологичната си потребност (да се учи). И не само това.

След дузина проучвания в моята детективска замъглена история, аз не веднъж задавах един неизбежно възникващ в главата на кандидата въпрос, но в последствие и доста ключов за разрешаването на този убийствено заплетен случай. „Какви са критериите за прием?” Това, което помогна особено на мен за разрешаването на мистерията беше собственото ми проучвателно умение, комбинирано със случайността или просто фактът, че задавах този еднакъв въпрос на различни по място в цялата игра хора. Питал съм директори към комисиите по прием, кандидатстващи, вече приети и завършили студенти и разни други пряко и непряко обвързани индивиди. След последния си отговор обаче не осъзнавах взаимовръзката, а само че не беше съвсем наред.

Отговорите почти винаги започваха с едно ясно и отчетливо прогнозируемо „не знам!”, последвано от разни аргументации и впечатления. Сглобени тези впечатления се мотаеха някъде между отделните елементи на очевидния отговор. Затова и приети и неприети продължаваха да блъскат главите си объркани между същите заявени критерии – успех в училище, резултати от изпити, извънкласна активност и разни други подобни възвеличаващи критерии. Добре бяха измислени, поставяха на добро място както и качествата на добитъка като цяло, така и на всяка негова органична единица. Един разочарован и отхвърлен себеподобен накрая гневно заяви: „ Оставете ги тия места – никой не го интересува какво сте постигнали, само готовите ви изпити ви гледат!”  Не беше прав човекът, но пък търсеше да си обясни неблагополучието. Останалите само тайничко си бяхме прошепнали дано не се случи и с нас същото и продължихме нататък, а безполезните им пъшкания оставихме да се отдалечават  от само себе си. Когато питах обвързания вече с университет негов настоящ възпитаник той отговори: „ Не може да се каже със сигурност. Всеки компонент е от значение. Има и такива и такива случаи.” На човека му личеше, че е бил вътре, но е виждал важните чичковци и лели само до момента, в който те влизат в тъмното си кабинетче на решенията си и заключват вратата сред неуловимо прискърцване. Оттам нататък той не би могъл да знае. Майка ми пък казваше, че е само за късмет.”

И ние в целенасочено успокоителните си разговори, че може да не се справим на изпитите, си разказвахме за онзи необясним случай, в който момчето максималист във всяко едно отношение не било прието. Звучеше като далечна легенда, но си беше чиста и гола истина, тъй като жертвата още дишаше и беше по-възрастна с една година. По-късно детективският ми скептицизъм не спираше да говори, че нещо всички тези неща си противоречат. Остава да е късмет? Едва ли аз бих подбирал с шепа зарове. А и нито едно от изброените от мен училища не беше в близост до Лас Вегас.

Така макар и запитал се някои въпроси, аз кротко продължих танца сред сборището душещи се партньори. Изкарах своите много добри резултати с по-една заделена седмица зор за всеки изпит (толкова бях способен да отделя дори за най-подбиращите и важни изпити в живота ми), целия декемврийски изпит кръстосвах града си с по няколко купчини искащи нещо документи и няколко пъти съвсем истински стрясках една жена в едно читалище, където планирах безспирно и с много мастилен хъс. Беше настъпил моментът, в който мъжкарят кандидат трябваше да разкрие на дамата си, че той е достоен или чрез финансовите си документи, или по-добре без тях. В първия случай той трябваше да докаже повече умствения си заложен материал, за да бъде по-перспективно общото им поколение. Във втория дамата беше склонна да занижи очакванията си от първия. След като най-накрая и доказващият се покаже танца на възможностите си настъпва нервното мълчание.

В продължение на няколко месеца след похарчена прилична доза пари, усилия и нерви настъпва дългоочакваният момент на решението, в който дамата може или да подаде лебедовата си ръка през океана или да махне нервно с краче, оставяйки провалилия се сам с всичките му хлипащи въпроси „Защо?” оправдани с едно стимулиращо „Не е в теб проблемът.”  Така годишната церемония свършва и се открива отново на следващия ден.

Колкото до детективските ми преживявания, докъде бях стигнал? Моментът на откази достигна и за мен след ужасяващо дълго неприятно чакане. Всеки следващ идваше наполовина неочаквано, наполовина разбираемо и неприятно скучно. И нито един не ми обясни защо, освен едни които открито ми заявиха ако изведнъж съм забогатял или забогатявам да им се обадя за преоценка. В един ме приеха, но това е друга боза. Дойде моментът, в който получих и писмото си от последния колеж, който избрах само заради това, че приема отрепки с минимални изпити и главно с току що хрумналото си намерение да учат висше. И оттам ме отрязаха. Естествено преди това се запитах искам ли да уча в най-жалкото училище в чужбина само и само да е там и да мога с право да си плюя срещу цялото българско образование. И след като това и счетох за пресилена проява на антинационализъм вече се примирих със себе си. И тогава нещо ми просветна. Отговорът просто ме цапардоса по главата, а всичко не само се самообясни но и даде смисъл на цялата тази иначе неплодотворна година.

Късметът? Дали наистина хвърлят зарове потайната комисия? Естествено, че не – те са хора и имат някакви критерии, когато си избират. Отказаха почти на всички от съпържениците ми. Почти пълен провал. И защо не обясниха нищо след това? Че какво могат да обяснят на нашия отличник с максимуми по всеки заявен техен критерий? Та той сякаш е роден да им запълва критериите и цял живот е мислил за това (втората половина е със сигурност вярна). Тогава какво не се връзва в цялата тази картина? Хората явно не знаят истинските критерии на онези висши белоглавци, а те не им ги заявяват. Те заявяват първите лъскави критерии, разните други си вярват, изпълняват всичко но, хоп - провалят се и другите, които са ги видели казват „Късмет е”. Хммм. А може би не лъжат. Просто имат други критерии за интернационалните пингвини.

Ключовата дума е зоопарк. Всеки един поне малко свестен колеж или университет не може да не измъкне поне едно „интернационално многообразие” към своя чар. И тъй като той е суетен и не обича да лъже, подборът трябва да е наистина селективен. Тия чуждите животни се изтрепват с още няколко милиарда за около 10 % свободно място при нас. Значи всичките знаят, най-малкото щом са достатъчно смели за такава конкуренция. Ако не знаеха едва ли щяха да са на тази сцена.” С тази мисъл остава само да се измисли по-добър критерий... „Ами значи умни имаме, айде да добавим и едно многообразие от по няколко от всяка страна и ще имаме още от какво да се хвалим.” И да. Остава само да се подбира от всеки вид за хубавата нова атракция – зоопарк от всякакви култури. Младите любопитни американски посетители награбват по някой огромен сладолед и тръгват на разходка със своите родители, които казват „Тук ще те запишем. Харесва ли ти?” А разните там животни са не само умни, за да не развалят добрата академична атмосфера”, даже най-умните доставени специално и отгледани с много грижа в своите страни, но и разнообразни. Те пък печелят своите кариери, така че не се оплакват. Затова са дошли все пак.

И тогава се сетих, колко българи отидоха в моите избрани училища за флиртуване. „Имаме вече двадесетина българи общо! Я дай по-добре и двама-трима нигерийци тази година!” обясняваше се гръмко от някого в тихата комитетна стая. Е, ухилих се аз мазно, вече знам как да ме приемат. Ще чакам да се открие бройка, някой там българин да завърши, за да си построя и аз кариера в Щатите. Но докато се реша желанието ми се изгуби. Поне научих как. Пък и вината не е в мене. И все пак не ги обвинявам хората – те имат избор и избират. Нима отхвърленият все така ще ги харесва ако му бяха обяснили, вместо да го утешават? А и първите критерии са си валидни най-малкото за техните деца. Тях нямат нужда да ги подбират на американци, американци и американци. Демокрацията и индивидуалната любов остават. Другото е просто интереси, които те имат право да имат.

Аз поне изтанцувах няколко замечтани танца. Подушихме се тук там, но не се харесахме. Не всичко е химия. Писах разни чудати есета и отговори но забравих да ги питам дали наистина ще ги прочетат. Не всички любовни писма се четат, особено когато са много. И все пак и аз танцувах, танцувах, танцувах...

l’ame immortelle