Нека поговорим за времената в които живеем. Може би те са с толкова еднообразни проблеми и вълнения, че всеки няколко вековен мозък, развълнуван от тях въобще, би се съсухрил от скуката на мисълта си. Да, но аз съм си инатлив човек и обичам да насочвам действията си срещу най-безсмислените неща и да ги разтърсвам  с все сила, докато не изпуснат по някое ново решение или най-малкото някой нов по-неразрешим проблем. Но да се върнем на тези на нашето време или на всяко, все тая, които имат свойството в един момент да мутират в големи туморни кризи, и в друг да изчезват сякаш никога не ги е имало.

Те изтичат най-вече от познат до болка първоизточник – главата на ограничения човек, рицаря на великата кралица Глупост, с когото тя изневерява на своя благороден крал Живот. Истинска сълзлива любовна драма, защото глупакът остава поданик на Живот и дори си мисли, че е нещо повече от него. Несправедливостта  и сапунената изнеженост се подсилва от ефекта на любовта на неглупавия към дъщерята на краля, принцеса Справедливост. Естествено за по-доброто съпоставяне на героите не глупавият е срещнал злата и сестра. Несправедливостта, която го преследва и наказва за липсата на любов към себе си първо като го прави беден просяк, а след това се жени насила за него. Каква несправедливост! Но уви, те живеят в кралството на Живота.

Първоизточникът на тези на пръв поглед любовни проблеми наистина успява да скапе цялата идеология на човека от другия тип, заемащ само около една четвърт от света. Ммм, да - неправилни пропорции може би. Ако следваме логиката, че вярно е това, което се вярва от повече, вече знаем световната истина. Но вече сме „глупавото” малцинство с всичките си сложни проблеми и истини, мислещо, мислещо, мислещо,  анализиращо всичко пред очите си и превръщащо го в сложен проблем пред своя поглед. Ние бръщолевим и не си струва да бъдем слушани. Ами да – наистина в реални условия, когато човекът срещу нас се мъчи да ни обясни нещо, почервенял или посинял, опростявал сложните си идеи до максимума на силите си, или просто говори по-дълго от желания минимум, някак си изгубваме желанието да го слушаме въобще. Дори и да го разбираме не става, защото той говори твърде много. Вярно е, че може да ни сподели някоя ценна идея за света наоколо, но щом сме живи и без него не е нещо задължително.

Така се получава във всеки сблъсък между умния и простия човек. Единият е тръба, през която изтича много, много вода от информация, а другият е огромна топка косми, затрупващи канализацията на първия. Резултатът е измокрено от плюнченото на отсрещната страна глупаво лице, или задръстена тръба, където всичката вода да се натрупва около проблемната област и не успява да бъде поета, дори една капка идеи. Тръбата се претоварва от опити да бъде чута дори малка част от казаното от нея, надува се с напоената и непреминала информация и всеки миг е на ръба от психическо претрупване. Простата топка косми остава все така самоуверена от преди, видяла претоварването на „по-умната” схема, което е „явен знак”, че тя е по-права. Цялата ситуация остава безизходна докато една от двете страни, какво се залъгваме – умната, реши да отстъпи, да се примири, че завинаги ще остане неразбрана, а идеите и залостени само в нея, или дори да започне да се прави на глупава след многократни подобни сблъсъци с останалите три четвърти от същия свят.

Глупакът не се спречква много с умния в живота си, за него умният е просто неразбираем единак. Умният непрестанно се спречква с глупака в живота си, за него той е еднообразно и скучно равно разбираемо същество, което го надминава по брой и, тъй като мнозинството определя разбиранията количеството е по-важно от качеството, т. е. управлява света. Може би умният често осъзнава това просто, поставяйки себе си и още петима себеподобни да се борят със стотина темерути. Изходът е ясен.

Ето откъде идва този толкова особен проблем. Наистина колкото е по-рязка границата между един човек и останалите му по-глупави събития, толкова по-защитен е той в своята среда, по-затворени са мислите му в себе си, в по-скрит, по-непознат и по-самотен странник се превръща. Да, той живее величествен живот, пълен с чудновати истории, прави си любовна среща в град от розови кристали със себеподобен на другото кълбо на света, и там, в своя град, на своето работно място, той остава сам и неразбран. Ужасно е да усещаш как таиш нещо ужасно красиво в себе си, което би омаяло живота на много търсещи създания, но никой не иска да го погледне, заинтересуван само от най-висши човешки нужди като поемането и изваждането на храна, тютюн и алкохол, както и вярата че те са приети от разбрани и дори страхопочитани от другите. Удавят се в лиги от собствения си егоизъм и никога не се докосват до най-изключителното си преживяване, което би трябвало да е нещо повече от онова между двата конски капака на главата им.

Неприятна участ сполетява тези, превърнали се в онези, които всички други тайничко биха искали да бъдат. Така всички до последните не знаят какво изобщо искат. Нормалният иска да е ненормален само докато става такъв и не заиска обратното и обратно. Да си неразбран е тежка участ, водеща те до ценното заключение, че живееш за другите. И докато всеки философ е заобиколен от глупост, всяка глупост е заобиколена от още по-голяма глупост. Стана цял релеф от неразбирателството във всяко историческо време, банален проблем от онези, за които говорехме. По света пълзят всякакви твари, както много от тях споделят един и същи вид.

l’ame immortelle