Не беше един от онези уморителни дни, настъпващи понякога в нашия живот така внезапно и задържащи се за дълго както всеки неканен гост. Не беше и летен мързелив ден, в който тихата дрямка и шумоленето на огромните зелени корони на широколистните дървета биха били най-желаният следобед. Беше ранна есен, с пожълтяването на природата започна и новият ми семестър. А денят – той определено беше от слънчевите.

В този спокоен следобед лекциите ми тъкмо свършиха. Тръгвах си по празната пътека на моя колеж, да – закъснях, но професорът говореше толкова увлекателно. Не устоях и му зададох няколко въпроса след лекцията. Сега, след около час и единадесет минути, много се вълнувах от деня и замислено се вгледах в дърветата по пътя към вкъщи. И сега забелязах... Тя – моята някогашна любов, стоеше там и ме чакаше. Беше красива както  винаги, някак си сливаща се с природата наоколо, с пронизващ поглед и чаровна усмивка. Но дали тя чакаше мен? Тя ме гледаше. И се усмихваше. Да... може би наистина чакаше мен.

Нашата история беше дълга... Тя ме промени завинаги. След като я срещнах преди много време, аз вече никога не бях същият. Тя ми разкри нови светове. Заедно нарушихме правилата, с които бях свикнал да живея. Тя беше буря, която връхлетя остарелия ми живот, разруши всичко, за да построя ново, пожар, който изпепели миналите ми мечти и запламтя за купища нови, вода, която отми вечните ми брегове и вятър, с който, достигнах свободата на простора без да ми трябват криле. Тя нахлу в живота на един ученик, учещ редовно и никога не отсъстващ, кандидатстващ в престижни колежи и успяващ, трудещ се и примирен. Тя промени всичко. Тя ме накара да правя неща, които никога преди не бях правел. Тя беше най-невероятното нещо, което ми се беше случвало. Тя ме освободи. Откри истинското ми аз и го пусна от собствената му клетка вътре в мен. Аз вече бях друг. Аз вече бях себе си. Това момиче открадна и сърцето ми.

С нея изживях най-големите си приключения. И след време тя си тръгна. Изчезна една спокойна вечер и не остави бележка като каквото и да е доказателство, че беше истина. Сякаш  бях сънувал толкова дълго време. Тя беше моят сладък сън, от който не желаех да се събудя. И днес, в този спокоен момент, аз я виждах. Тя стоеше там, с нейната усмивка, разказваща история от живота, с поглед в мен, който не спрях да търся, момичето, което промени моя свят.

Най-накрая застанах пред нея, все така вярващ, че слънцето си играе с очите ми, че моето желание е взело връх над реалността. А тя се засмя толкова леко и сладко, че повярвах в онези нежни шептящи горски елфи, които явно бяха наблизо. Тя ми подаде малката си ръка и затанцувахме бавно и почти незабележимо, заслушани в мелодията на есента. Осъзнах нещо... Тя винаги е била моята реалност, истинският образ зад картинката, в която съм се взирал преди толкова време. Всичко останало е било само празен сън, подготовка за най-скучните успехи, без импулсивност, без свобода.

А в тихия ни танц се ронеха есенни листа, слънцето огряваше все още цялото небе – любовта цъфтеше в пролетта на живота. Обичах я. Обичаше ме. В този ден целият свят беше спокоен. Нямаше война, нямаше злополуки, нямаше омраза и нещастие. Беше много странен есенен ден. Бях безкрайно щастлив, безкрайно спокоен, безкрайно мечтаещ и безкрайно обичащ. Свободата, любовта, светлината, всички те се сливаха в красива песен, а ние танцувахме опиянени от момента и живота върху пъстрия шарен килим от листа.

Нямаше друго време. Нямаше друг свят. Бяхме само ние, празнуващи вечността на този миг в нашите души. Бяхме на своето място, в своя момент. Бяхме създадени за нашето сега. Сънят беше свършил. Слънцето залязваше в есенната утрин. Денят беше прекрасен – наслада от чудото на живота. Това беше най-красивият ден в моя живот. В него бях най-щастлив – щастлив от простотата на човешкото щастие. Е да, не беше нито един от пролетните уморителни дни, в които от всичко струи енергия, нито един от летните мързеливи дни, в които умората от пробуждането се убива със слънчевата дрямка за нов опит в есента. Това беше денят на моя живот, който сякаш винаги съм чакал да изживея и превърна в най-шарения спомен, за да ме топли в най-студените зимни дни и да не избледнее дори малко в белотата на залеза, когато ще срещна смъртта, ще се събудя отново и ще открехна следващата врата, а тя ще ме чака там отново.

01.2008