Вселената е многоединство между несъвместими и противоположни неща. В нея бялото винаги е черно, а черното - бяло. И тъй като говорим за нейното многоединство, от него следва, че бялото е и бяло, а черното - и черно.

Светлината е тъмнина, числата са букви, голямото е малко, вечното е мигновено. Също така светлината е светлина, числата са числа, голямото е голямо, вечното е вечно. Продължаваме със следствието, че тъмнината е тъмнина и светлина, буквите са букви и числа, малкото е малко и голямо, мигновеното е мигновено и вечно. Усложняваме изводите си: тъмнината е букви, светлината е голямо, буквите са вечно, числата са мигновено нещо.

Връщайки се на първия пример това значи, че бялото е синьо, черното е жълто и жълтото е синьо. Това е пълно многоединство,  което стои непречупено от нашите възприятия. Защо за нас обаче то е неприемливо? Нашият поглед улавя единство в многоединството, а нашето съзнание възприема и разбира само него. Пример за това е схващането ни за сложността и простотата на нещата около нас. Някои така сложни за нас въпроси биха могли да бъдат така по-прости от тези, които възприемаме с лекота. Това е изцяло зависимо от областта от неща, в която сме създадени и отрасваме, развивайки разбиранията си за сложно и просто.

Едно нещо е голямо за нас, ако сме по-малки от него, но то непременно е малко ако сме по-големи от него. По същия начин възприемаме и всяко друго нещо. Отдалечаването от нашите човешки възгледи обаче и разширяването на идейното ни възприемане ще ни отведе до относителността на определенията въобще за малко и голямо.

Съзирайки многоединството на Вселената осъзнаваме много неосъзнати неща. Едни неща са други, те са и всички други и с това всички. Другите също са всички и са тези. Всички са и тези другите. Всичко е всичко. Защо е така? Нека докажем съществуването на многоединството.

Няма несъществуващи неща, има само възприемащи ги за такива съзнания. Фактът, че ги възприемат изобщо като някакви, доказва съществуването им най-малко в техния понятен смисъл. Бихме могли да обобщим, че множеството на нещата, които познаваме като съществуващи, съществуват, а нещата извън същото множество също съществуват най-малко като „неща”. Това определя имагинерното им съществуване. Какво знаем и не знаем за тях зависи от нашите възприятия и от способността ни да различим бялото в черното и черното в бялото.

Не просто всичко съществува, а съществува повече от него, т.е. съществуват повече неща от тези, които иначе и по принцип съществуват.

Многоединството съществува. В него съществува многоединство от многоединства и нито едно единство. Всяко единство би могло да съществува в него под формата на представа. То е имагинерно и следователно води до имагинерни свойства и признаци на многоединството. Самата имагинерност е едно многоединство. Ако многоединството не съществува в реален, то то съществува най-малкото в имагинерен смисъл. Самото съществуване на нещата в него и освен него също е донякъде имагинерно, защото реално остава само възприемливото за нас съществуване. Представата е онова, което освобождава съзнанието от обкръжението на „реално” съществуващите неща и му показва колко много неща съществуват извън тяхното множество. Това се дължи на погрешното асоцииране на реалността с познатото и установеното.

Извън него е и многоединството. То е съставено от безброй елементи, но едновременно с това и само от един елемент – самото себе си. Многоединството е главният и единственият елемент на самото себе си, но неговите елементи са и неизброимо много. То е и себе си, и всичко в себе си.

Многоединството е безброй състояния на нещата в едно единствено. То представлява безброй измерения, съдържащи в себе си тези състояния. В него различното е еднакво и еднаквото е различно. Характерна за него е пълната неопределност на вида и броя на елементите му, а с това и на цялата му същност. Всичко непознато е в различна степен многоединство. А опознаването му е превръщането на това многоединство в единство и с това увеличаването на възприемимостта му от съзнанието. Нека дадем един абстрактен пример:

Ако ограничим многоединството в определени преодолими пространствени граници и поставим една гумена сива топка в него (в пространството, заемано от това многоединство) бихме наблюдавали интересно явление. Въпросната топка вече би била червена, синя, черна, шарена, безцветна, невидима, блестяща и пр., паралелно с това тя би била сламена, желязна, вълнена, каменна, дървена, студена, топла, горяща, течна и в същото време ледена, квадратна, звездовидна, никаква или някаква... нещо повече – в пространството на многоединството тя би била и дърво, и въздух, и луна, и картина, и човек, и всичко друго. Изваждайки я от пространството на многоединството, тя остава такава, каквато сме я внесли преди това. Същото констатираме и при всеки друг предмет или дори понятие, които хипотетично бихме могли да поставим в многоединството.

Обобщен примерът гласи че всяко нещо, поставено в многоединството, става всички други, т.е. започва да съществува във всички възможни и невъзможни състояния на самото себе си и на нещата изобщо. Преди наричах това явление облак от събития или мъгла от събитийност. Други примери за многоединството са електронните облаци и котката на Шроьодингер.

Дали нашата Вселена е многоединство? Това зависи и от възприемането и. Оставяйки другите измерения отново можем да видим нейното имагинерно многоединство. Това е въпрос отново на ограничеността или неограничеността на нашите съзнания. За нас черното е черно. Но извън това пагубно тълкуване черното също така е и бяло и всяко друго познато и непознато, съществуващо и несъществуващо или дори още по-различно нещо.