-Да влезе! - съдията заостри очи - Доведете го!

Доскоро мирно седящите стражари машинално се обърнаха и след миг бяха извън залата, пълна с аристократи и важни личности. Те се разшумяха след кратката тишина, нарушавана единствено от стария тон на един от съдиите. Oнези стражари се завърнаха със слаб окован мъж, по вида на който личеше времето, което е прекарал арестуван - не твърде дълго, но не и достатъчно късо. Отново настана сурова тишина.

-Джак Бъртън - в очите на съдията, който явно се изявяваше като говорител на другите свои колеги съдии, заигра потайно пламъче - заповядайте. Имаме няколко въпроса към Вас...

И след като проследи с поглед слабия мъж, който се настани на свидетелското място, поставено в средата пред високите съдийски банки, той погледна към групата аристократи, насядали точно зад това място и продължи мисълта си:

-Джак Бъртън, известен още като Харисън Глоу в Лондон в началото на 20 век, индустриалец, предприемач,  и джентълмен доколкото фактите говорят. – Никой нито от съдиите, нито от насъбралата се публика беше изненадан. Те знаеха това , което и говорещият щеше да добави – Също така познат като Фридрих Грундлихт в Кьолн някъде през 19 век, благородник, начетен, богат; Анри Вимар в Монако в началото на 19 век, революционер, собственик на голямо имение, вложил богатството си в помощ  на въстаналите; да видим да не пропусна нещо, Фелипе Кесавар, пътешественик от Порту, когато са първите ни известни данни за Вас... - съдията замлъкна за секунда, след което впи погледа си в чудатия обвиняем и продължи - Едва ли обаче миналото Ви започва точно от там. Не се опитвам и да предположа какви са по ранните Ви животи и прозвища. Имате ли да добавите някои по-интересни? - тонът му не криеше иронията, която беше значителна в последния въпрос.

-Има още много... - гласът на слабия мъж се чу за първи път откак беше влезнал в залата и за всички той звучеше като нещо рядко и уникално в мелодичността си, въпреки че това въобще не беше така. - бях монах през ранното средновековие и прекарах два века в различни манастири, бях и пират в по-близки, макар и не достатъчно, времена, но това едва ли Ви интересува. - той се усмихна многозначително.

-А къде е началото Ви ако мога да попитам?

-Обичам любознателността. Но още повече обичам хаоса, който е обречена да среща.

-Ако обичате - съдията не сдържаше нетърпението си - отговаряйте точно на въпросите.

-Небето е толкова ясно тази вечер. Хубаво време от годината....

-Господин Бъртън или там каквото Ви е името ако някога сте имали такова, кога сте роден?

-Красотата управлява света. Предизвиквам Ви на дуел!

-Господин Бъртън... съдията вече изглеждаше обезпокоен.

-Падна се шест. Знаех , че не може да е седем. А навън е ясно.

-Разбираме опита Ви да бъдете оправдан поради невменяемост. Но повярвайте, това няма да мине.

-И все така ясно... Светлина. Тъмнина. Да... Защо изпихте това, алкохолът е вреден. Не го ли знаете? Подчинете ме и подчинете хаоса.

Известно време съдията мълчеше и чакаше, докато мършавият мъж редеше всякакви понятия и мисли. След няколко минути вторият млъкна. И след няколко секунди започна новата си мисъл:

-Имал съм много животи... много съдби... И смея да твърдя , че отдадох себе си на всеки от тях. Посветих сърцето и душата си на всеки до самия край.

-Имате ли нещо подобно? Вие човек ли сте изобщо?

-Нищо не разбирате - обвиняемият изглеждаше неописуемо доволен - това също е един от тях. А аз съм Джак Бъртън, човекът, който ще помните през живота си. Той за вас е или посветен на единична кауза или твърде скъпоценен за да се отдадете изобщо на някоя. Моето пътешествие обаче продължава след всеки край. Човекът, бил най-изкусен пират, продължава след всяка раздяла като всички пазят пълноценен спомен за неговото майсторство и отдаване на живота си. Резултатът в този случай е неповторимост и ярък спомен в паметта на съвременниците ми. Така аз съм преуспял индустриалец, златоуст книжовник, гениален учен, и неуморим пътешественик. Всеки труд си струва, а ябълката най-после е отхапана.

12.2007