Времената никога не са били по-опасни. Никога преди лудостта не бе окупирала толкова много от земята на утрешния ден, вече конкурираща се дори с обречеността на настоящата реалност. Ако случващото се в пустощта на някак смрачаващите се времена бе война, то пределите му обземаха всяка нишка спокойствие, изискаваха повече и повече от пожелалия да оцелее, да се бори, да устои – и този път. Борба за загуба на по-малко от всичко, на която не се отказва, защото животът вече се крепи на твърде малко. Безсмислието, упоило всяка дейност, всеки план, всеки дъх, води до лудост, безрасъдна смелост, скрито произхождаща от презряло отчаяние. А тази смелост помага, променя и налага, но не достатъчно за мистериозното чудовище, приближаващо в светкавична мъгла. Стените на разумността и някогашната подреденост се затварят. А надробоените неколцина намаляват всеки миг, защото колкото и да спират приближаващата маса, биват прекалено малко. Психическата клаустрофобия на една предопределена лудост трудно може да се нарече война за нещо повече от оцеляване за утре и отлагане на всичко останало. Знанието изисква добиването на най-ценния ресурс в съзнателния живот – смисъл. А по тази пустош, в тези умиращи времена, той бе практически изчерпан. Далече от вкъщи. Далече от някога. За какво трябваше да се борят неколцината оцеляващи, когато вече нищо нямаше смисъл? Изцеждащи малкото останало смисъл в най-дълбоките и най-дръзки дела, последната им останала сила, предмет на първата им проявила се слабост. Заобиколени с безсмислени врагове и отчуждени светове, защото приятелите нямаха смисъл, както и всеки един човешки стремеж. Търсейки по-важното, по-изключителното, по-определящото, те бяха прелистили твърде много страници от твърде много повтаряща се история.

Вампири за смисъл, пристрастени към плътната дълбочина на недостигнат свят, фанатици за истина, свобода и абсолютност. Верни слуги на знак от съдбата, чийто копнеж би го довел далече, но някак твърде далече. Жаждата за сока на живота и неговият цвят бе довела до неговото посивяване и изхабяване. Грабенето с шепи бе неустоимо за тях, непредотвратимо като техния крах. Сега те бяха обезнадеждени в пустош от мъгливи фаталности, с които трябваше да воюват не със смисъл, а за да си купят време да търсят такъв. Всичко продължаваше да се променя. Нищо не оставаше. Лудостта на мимолетността бе бурята зад грешката в собствената устременост. Тя бе затворът, който те ставаха все повече за самите себе си, защото бяха излезнали твърде надалече.

В най-мрачната вечер те се нуждаеха от преминаване през края. Нуждаеха се от свършек, да приемат този свършек, да го надживеят и да пуснат сграбчващата си човечност с всичко, което тя е сграбчила – нуждаеха се и от смисъл след това. Имаше само едно нещо, което остана във вечер като тази, и то не беше човешката им надежда. Едно последно нещо, което би се свързало с добитото с висока цена знание с непредвиден смисъл, но можеше да бъде добито като такова само след преминаването през края. Единственото вече добиваемо парче безценен смисъл, което би запазило твърдата стъпка над стабилна основа и в най-мрачната виелица на реалната обреченост, и в най-обземащото земетресение на собствената лудост, растящото влияние резултат от пътя на жадните за повече от света. Последната истина за края, достижима само в самия край и завършваща историята на всичко, което той следва. Тайната в настоящата и утрешна глава, която ще продължи в обятията на обреченост и лудост за нещо повече от просто край и смисъл...

10.2010