Пролет, доказателството, че изгубеното в някой край се възвръща, че животът не се предава, а просто се приспособява, може би парченце вечност в цикъла на отиващите си неща. Любимият ми сезон – защо?

Просто казано, аз съм любител на природата, който я обожава. „Прегръщачът на дървета”, мисля че така ме наричаха едно време, нотка на подигравка може би, но защо да ме интересува като бяха прави. Еколког, биолог, дивак за едни, нещо друго за други – аз просто обичах живите неща, те бяха толкова естествени, с което истински, красиви и, знам ли, просто естествени.

Някога бях рационален, всичко трябваше да има обяснение, светът беше предмет на твърде комплексен детерминизъм, но все пак на такъв. В миналото ми обаче се случиха неща, които ме насочиха в търсенето на естественост, нещо, което познавах само като дума и не бях сигурен, че разбирам въобще. Ще прескоча всичките детайли преди това освен един – че винаги съм обичал горите зад дома си, също както звездите над покрива си. Въпреки всичко, знаех че търсенето на естественост има смисъл, тъй като разбрах, че не всичко в света може да се опише думи, числа или някоя друга привичка на мисълта и логиката, най-просто например защото всички те се базират на вкусове, цветове и усещания, за които мисълта не можеше да каже нищо. Натам трябваше да се отправя, към липсващото парче, към зеленото, което можех да си обясня само като зелено, към горчивото, към усещането, към естествеността в оформилия ме свят. Там, където децата прекарваха дните си в новости, където все още вирееше толкова неизвестност, незавладима с математика, музика и всичко познато. Затова заминах.

Пътешествах в неизвестност, очакване и напрегнатост. Търсех естественото. Отвъд природата на човешкото общество, бе природата на неговия произход, по-естествена среда, която сякаш избра пътя ми и ме привикна към отговор. Прекарах много време във все по-отчаяно търсене. „Омръзна ми да очаквам! Омръзна ми да разчитам на съдбата да ме научи, да ми помогне да стана по-мъдър!” крещях един път на себе си – една студена нощ по рационалните улици на мисълта ми и в палатка в една долина от нещо, което не виждах – „ Не искам да уча, не искам да помъдрявам, не искам да разрешавам пъзела на това, което трябва и не трябва! Не сме ли просто глупави кукли, които съдбата може да разсмива и разплаква в своята безвкусна трагедия? И какво, какво получава тя накрая? Съжалявам я. Съжалявам голямата и мъдрост, която хвърля на малки хапки на нас, гладните, съжалявам гладът на мъдростта на нейното поведение.” Бях гневен, губех надежда. И трябваше да се надявам, нещо което се превръщаше във все по-унизително и жалко. Трябва да пълзя, защото тя така иска, и да се моля. И накрая пак ще настъпи великият момент, в който ще науча някоя голяма тайна и ще бъда малко по-просветен, за да запълзя отново.”  Имаше доза истина в думите ми тогава. И доза лъжа. Това нямаше смисъл. Но защо всичко трябва да има?

Естествеността, която трябваше да намеря, тя беше повече от смисъла в мисълта ми и рационалния ми гняв. И скоро я намерих. Ingenium Fatum. Намерих я в цвете. Расте през ранна пролет. Изключително напомня на Potentilla Arenaria – с пет цветчета и жълто на цвят. Малко и крехко. И изключително странно. Не знам какво в това цвете ме накара да видя това, което видях, какво бе толкова естествено в него, че ми разкри естествеността на всяко клонче, листенце, или просто камъче. Това цвете си имаше нрав. Имаше история. Имаше цъфтяща особеност в неговия цвят, нещо много характерно за вида му, което го правеше толкова специално. Ароматът му се разпознаваше от огромно разстояние, фатален за рационалността и лечебен за лудостта, в същото време безполезно осмислящ и леко влудяващ. Красиво цвете. Достатъчно красиво да затъмни цялата природа. То беше самото сърце на природата, талисманът на естествеността.

Изучаващата ми природа на учен, макар и не професионален ботаник, скоро изчезна с пренаселилата ме рационалност и остана само едно дълбоко усещане. На естественост – на хармония, на спокойствие. Едно от онези състояния на упоеност с красота, само че още по-естествено, събиращо цялата красота на природата и всичко живо от масивните стари дишащи дървета до миниатюрното носено от вятъра по невидимо тънка нишка паяче.

Но с рационалното бе изчезнало и знанието за другата страна на същата тази екология – разрушението, хищничеството, смъртта. Есента щеше да дойде скоро, моментите на естественост, малки замръзвания във времето, не го бяха спрели – напротив, бяха изминали месеци. Не можех да оставя нещо толкова красиво да свърши. Но трябваше. Беше неизбежно като сингуларност, примка на съдбата, поредният урок да направи живота ми по-богат на изживявания, отколкото го исках. Щях да изгубя аромата, който отчаяно исках да запазя, защото така бе отредил светът. Не можех да спра зимата. Не можех да спра смъртта. Оставаше ми просто неизбежна празнота.

Защо ми бе да живея? Защо, когато знам къде ще свърша, каквото и да се случи в моя живот, каквито и спомени да забравя, защо? Защо малкото паяче се бори с вятъра, след като вятъра е по-силен, съдбата е решила всичко, животът му не ще бъде вечен? За поколение, за щастие, за минало? Безсмислено и обречено. Но защо всичко трябва да има смисъл? Не бе ли това, което търсех? Красивото мистериозно цвете предречено ще увехне и изчезне от мястото, където някога е било. И това го прави още по-красиво. Сега знам това. Ще ми бъде тежко да изгубя онзи аромат, който то единствено оставя по устните ми, в непримиримата ми мисъл, но ще трябва да притисна цялата си нерационалност, крещяща за поне миг повече. Ще трябва. Ще трябва да пусна всичко онова, което държа със сетни сили, защото е от незаменима ценност.

Може би в предстоящи зими ще бродя из самотните вечери на града, може би ще прегръщам с дълбоката си любов някое дърво и ще усещам тази надземна връзка с него и всички тях, ще си спомням и ще мразя спомените си, защото са твърде хубави, или ще забравя и помъдрея както някога намразената от мен съдба бе решила. Смъртта и краят бяха естествени за живота. А може би някога пак щеше да бъде пролет – друга негова естественост, друг живот, друга съдба.

03.2010