„Искаш ли си обратно живота ми? Вземи си го или аз ще ти го върна. Знам, че няма да ме спреш. Та ти винаги си Всемогъщият и Всемъдрият, когото никое човешко създание не може да разбере. Но защо? Защо ми причини това? Защо ми я отне? Защо трябва цял живот да отгатвам какво искаш от мен? Искаше да помагам на хората, да уча на добро, да променя каквото мога. И аз повярвах. Повярвах, че си струва, че те разбирам истински най-после, че мисията ми е ясна. Но отново се излъгах. Кажи ми тогава, Господи, какво струва моят живот? Една крачка към тази пропаст и целият ми замисъл би могъл да ми стане ясен. А това може да не преоткрия и в смъртта. Какво да правя сега? Какво...”

Горчива сълза се плъзна по отчаяното му лице и отрази последните лъчи на залязващото слънце. Болката там вътре беше непоносимо жестока и го караше да трепери макар и това да не беше явно. Сега той се чувстваше напълно сам, изгубил смисъла, когото някога бе следвал, без своя Бог и, което превръщаше обичащото му сърце в празна дупка, без нея. Щастието вече никога нямаше да съществува, сляло се със заслепяващата бездънна тъмнина, поглъщаща и консумираща всичко наоколо. Той бе срещнал Единствената. И той я бе изгубил. Най-голямата загуба в безсмисления му живот. И времето бе безсилно. Лек нямаше. Тя вече не съществуваше.

-Не разбираш... - гласът и притихна онази лятна вечер - ...просто мъжете винаги са се държали с мен така. - красивите и очи погледнаха тъжно към земята - Още от малка ги мразех - мразех ги затова, което са към мен! Спомням си когато бях малко момиче и гледах през прозореца в градината. - красивите и устни, които той така копнееше да целуне страстно и дълбоко или просто бегло и невинно, издаваха колко тежки бяха за нея спомените и - Отчаяно завиждах на гъсениците. Те просто се превръщат в красиви пеперуди и отлитат от мрачното си минало като забравят всичко. Те остават недокоснати и вечно красиви. Защо не можех и аз? – бляскави сълзи изпълниха божествените и очи с тъжен блясък. - Мразех мъжете... Ненавиждах ги целия си живот, докато не срещнах теб. Ти си толкова добър, привличаш хората, опитваш се да сбъднеш мечтите им, грижиш се за тях и ги обичаш. Ти си толкова различен...

„Никога не бих забравил онази целувка. Обичах хората, но бях роден да обичам нея. Тогава имах тази мисия за добро, но имах нея и това бе най-важното за мен. Но аз... аз я убих. Моята мисия я уби. Бях предаден от хората, които така обичах и на които помагах. Тя последва моята кауза, Господи, нашата кауза, и се превърна в нейна жертва. Изгубих най-ценното, което имах. Учех на добро... Не знаех... Не знаех че ще попадна на такъв човек... Не беше ли Твоят завет любов към всички, дори и най-болните? Защо? Защо тя повярва в правотата ми и в Твоята? Защо моята мисия трябваше да завърши така? Сега моят живот е излишен. Вземи си го. Нито той, нито нещо твое някога са имали смисъл. Остава само непоносима болка....”

Мъката имаше непробиваеми стени, които се затваряха около него. Той вече беше мъртъв в себе си, а искрата, вдъхваща живот, му бе отнета. Той се строполи на колене пред пропастта...

Отправи празен поглед зад себе си, сякаш за да види за последно противоречивото си минало. Тогава той съзря нещо над близката скала. То нежно пърхаше в топлия вечерен въздух, пъстро и неописуемо красиво, а тихият му полет свърши с неосезаемо кацане върху полумъртвешката ръка. Малката пеперуда беше недокосната от тъмното си минало, свободна и красива. Шарките и изпълниха с цветове останалия мрак и сивотата на всяко оставащо страдание. Те прогониха самотата, а крехките крилца, на които бяха прелестно изписани, запърхаха и пеперудата се понесе обратно в далечината.

11.2007