Във времена на десeтилетна зима, ера на лудост, смърт и вечен страх бе започнала война, в която нямаше оцелели и победители, война, в която враговете бяха невидими, а защитата на най-ценното бе промяната на всичко друго. Тази война беше войната на конкарския рицар Певогам. Той бе носител на най-голямо количество конкарра, което го бе превърнало в командващ армията от воини на събудилия се Крал. Конкарра, енергията на древното могъщество, гореше в очите, умовете, сърцата и душите на воините доминoрци – сини пламъци, по-студени от всеки лед на земята. Отдали живота си и затова дарени с тази енергия огнени орди от конкарски рицари бяха водени от Певогам, за да защитят индиговите храмове и палати, обучени и заклели се в това и сформирали Ордена на Аглафор.

Но врагът на доминорците бе винаги сред самите тях – реалността с хилядите и легиони беше непоколебима, растяща с всяка своя загуба и обгръщаща ги все по-плътно. След непоколебимите победи на доминoрците благодарение на интензивността на присъствието на конкарра като енергия, преди всичко черпена от самата реалност, те трябваше да напуснат края на света и да потеглят навътре към побеждаваната реалност. Навлизайки все по-надълбоко в нея, те поемаха все по-голям риск и срещаха все по-голяма обреченост.

Това не поколебаваше техният лидер Певогам. Той бе не просто воин. Той бе преди всичко свещеник. Но това не беше негов недостатък, а точно обратното. Всъщност, свещениците винаги са били най-добрите воини и всички знаеха това. Затова и бе рицар – за да защити свещеното и безценното в света с живота си – не заради войната, не заради разрушението. Той бе рицар – свещеникът, принуден да воюва, за да защити. Това бе неговият живот. Присъединявайки се към Ордена на Аглафор, той бе дал дума да разпространява алгафоровото знание и да го защитава със себе си – той бе дал дума да бъде нищо друго освен себе си. Друг не би могъл да бъде. Затова в него бе възможно най-много от конкарра, очите му блестяха в снежно синьо, а действията му бяха непоколебими.

Конкарските рицари водеха кръстоносен поход срещу преминалата границата реалност. Самият доминорец Певогам сега стоеше на един снежен хълм и разглеждаше блясъка на меча си на слънцето. Тежестта на бронята му и студът му придавах чувството за ограниченост, с което и чувството за себе си като нещо определено, живо, съществуващо и конкретно – нещо в което горяха сините езици на конкретните пламъци. Именно тези пламъци го правеха такъв какъвто е, правеха го някакъв, правеха го нещо. Те го поддържаха заедно с цялата му армия. Но те не бяха нереални, защото тогава биха изчезвали все повече с всяка следваща битка. Точно обратното – те го пазеха по-реален и засилваха този ефект с навлизането на реалността. Само така доминорците успяваха да се справят с растящите армии от по-неуловими и по-могъщи воини. Причината за това бе, че конкарра, енергията на Краля, бе енергията на реалността. Тя се основаваше на повторимостта, определимостта и някаквостта на реалността, самата тя. Затова сега Певогам чувстваше себе си по-ясно, по-реално, по-определено. Той не страдаше от растящата ограниченост – чувстваше се по-свободен в нея. Така той и всички доминорци ставаха по-силни с повечето си слабости, по-всеотдайни, по-неудържими.

След битки с още по-големи и странни врагове, Певогам победи страха не в мига на победата, а във върховния миг на битката. Сега той жадуваше за повече и по-страшни срещи, които реалността по-естествен път му осигуряваше. Преди ден той бе срещнал ново човешко ограничение – любовта. В непоколебимия му път обаче нямаше място за нея. Битката, която бе преживял този ден обаче бе вътре в него. В горящата му душа се бе появил фантомът на жена, отвличаше мислите му, чувствата му, огъня му. Той трябваше да се отърве от нея, от изкушението, от ограничението си да се влюбва. Той знаеше причините за това и причините за неговия живот бяха по-дълбоки. Любовта щеше да навреди на войната, но не същността им, а по-дълбоките идеи зад тях определяха важността на всяка и избора. Певогам трябваше да направи нещо ужасно – той трябваше да убие. Това беше единственият начин нейният фантом да си отиде и той да продължи по своя път, в който имаше по-важни неща. Неговите ограничения изживяваха тази важност, предизвиквайки и емоционални нишки, стимулиращи го към по-ниските цели на ограничеността му. Във войната и в мисията му те бяха слабост, разсейване и дори загуба. Имаше само един изход и той беше отново средство на войната. Тя не желаеше да го остави и използва същия този сега безпаметно блестящ меч, за да се освободи, макар и в мъка и изгаряща болка, завинаги. Също както със страха, той знаеше какво трябва да направи и единственият начин бе да преодолее себе си и природата си. И трябваше да бъде непоколебим.

След битките с неунищожими чудовища на страха, водещият конкарски рицар на доминорците щеше да се превърне в жертва на любовта. Реалността го тестваше, тестваше решителността му, лидерството му. Кръстоносният поход като поход в името на индиговите храмове беше най-важното и реалността трябва да разбере това. А може би тя винаги го е знаела. Певогам бе съчетанието между сила и мъдрост, между воин и свещеник – рицар, дарен с достатъчно конкарра, за да поведе във война за най-важното, определена от самата реалност и пазено от нея.

12.2009

„Доминор и Аглафор”