Когато зимата настъпи, когато неспокоен хлад достигне горите, тънък сняг покрие нивите, небето остане за дълго тъмно сиво, земята влажна и скована, смърт ще покрие всичко живо с лед, а ледът ще го предпази. Когато привечерната светлина идва все по-рано, а тайнственото желание за сън навсякъде из замръзналите сенки обладае студения въздух, инстинктивното желание за скриване край огън, за забравяне на всичко на някое топло място, ще надделее тази ледена красота. Защото студът убива. Красотата, която убива е дори по-голяма. Да, но тя погубва, поглъща топлината на дъха в забрава, за да не остави нищо.

Вътре в малка къщичка стояха две момчета, говореха развълнувано край блажения огън. Но те не бяха там, не усещаха огъня, а само студ, огромен разтреперващ всяка жива нишка студ.

-Казвам ти, Том, всичко е различно! – отвърна меланхолично Лукас, изгубилият надежда, чието тяло ставаше все по-хладно и някак мъртво. Той седеше седнал на един стол край невидимия огън, замислен, обсебен и объркан.

-Не е вярно, приятелю... Остани с мен, все още имаше много неща пред нас.

-Не мога, Том, искаше ми се, но не мога – няколко сълзи се появиха, макар и непролети, в очите на Лукас – Вече знам твърде много, приятелю, твърде много, за да продължа да споделям този щастлив детски живот с теб, време е да напусна това място.

-Но защо, Лукас? Защо?

-Толкова много причини приятелю... Колко малко е необходимо на едно дете да бъде щастливо, питал ли си се защо? Има нещо в начина, по-който децата възприемат света, нещо приключенско във всичко, което те виждат, някакъв вид детска наслада, която се основава не на баналните възрастни основи, а на изживяването на тези безкрайно обикновени неща. Защо животът не можеше да остане вечно такъв, приятелю, тогава може би щях да бъда вечно за теб.

-Нещата се променят, Лукас, неизбежно е. – Том положи усилия да разведри своя най-добър приятел.

-Детското щастие в нашия живот свършва, защото светът е толкова истински нов само за такъв период. Нещата се променят, да – хората ни напускат или ние ги напускаме, хубавите моменти свършват, а миналото никога не се връща. Светът след детството започва да става все по-еднообразен, а това отбелязва началото на края на детското за нас. Потъваме в руини до края на живота си, а щастието става все по-ценно.

-Затова остават спомените, приятелю мой – Том опита да се усмихне в резултат на това, че последната мисъл имаше лек осветителен ефект и върху него.

-Мразя спомени – сега повече от всякога! – сега Том отново беше изцяло сериозен и гледаше въпросително – Какво са спомените приятелю, освен нова болка, отбелязваща нищо повече от факта, че нещо хубаво е свършило? Споменът е останка от нещо, което никога вече няма да бъде сега... Забрави тъжните и фактологичните спомени, говоря за онези спомени, които всеки от нас се опитва да изгради в живота си, като трофеи или най-малкото като минимален символ на някакъв смисъл на същия безсмислен живот. Един от най-високите смисли, които среднокласни мислители са успели да си посочат, за да си посочат нещо въобще. Но когато животът ти стане твърде хубав, Том, рискуваш да изживееш старините си във вечно самосъжаление и мъка, защото споменът, който ти е оставил, е твърде хубав. Като една от многото остарели актриси, които по цял ден стоят пред телевизора и гледат свои филми, можеш да забравиш настоящето. А то, приятелю, в повечето случаи може да се превърне в мъка от спомените, целящи да го подобрят. Затова остави хубавото, което е свършило, настрана и приеми факта, че то няма да ти се случи никога вече, забрави нараняващите спомени и живей в своето време...

-Значи искаш да ме забравиш, заедно с всичкото това минало, значи нямаме значение за теб? – Том попита огорчено.

-Не, приятелю, просто моето време тук изтече и за да не страдам неизмерно трябва да продължа напред. Историята зад мен вече стана толкова дълга, осеяна с толкова красота, че продължавайки в същия по-познат и далеч по-тривиален свят, аз ще се обрека на вечни убиващи ме спомени за нея. Светът, жалко, че ако има нещо повече от това в него, то то е твърде недостъпно за нас хората. Нашето детство е времето, когато този свят остава достатъчно нов откъм възприятия и разбиране, най-естественото използване на нашите съзнания – за нещата, които можем да разберем. Когато светът вече става твърде труден за разбиране, а разбирането става преразбрана рутина, започваме да задушаваме онова детско и естествено себе си все повече и повече. Неизбежно е – неговото задушаване и нашето превръщане в примирени възрастни... – очите на Лукас отново се насълзиха – може би последните му детски, с което и оправдани, сълзи.

-Но, Лукас - Том беше едно малко момче и предложи простото си решение -  не трябва да се предаваш! – решение, което беше толкова разбираемо, невинно и човешко, прекрасно решение, но неприемимо от света, този огромен сложен извънчовешки свят, отказал разбралите тесните си граници възрастни, обезверяващ и страдателен за всички, но не и за децата, които навярно пак имаха прост отговор на тези бездънни проблеми.

-О, ако можеше твоите отговори, малки приятелю, да са единствените... Но не сме устроени така – устроени сме да помним, за да научаваме повече и повече, с което е неизбежен моментът, в който всичко, което бихме могли да научим, а то неимоверно е много малко, ще се изчерпа. И ако продължим нататък ни очаква лудост – много, много хаос и загубата на всичко, което сме имали преди. Някои от нас успяват да спасят поне част от човешкото си любопитство и да го отдадат на наука, но в целия си живот биха могли да открият частичка от частичка и нищо повече. Животът ни остава безсмислен, рутинен, виждаме неща, които сме виждали, чуваме неща, които сме казвали...

-Лукас, ти си студен... – докато думите на Лукас заглъхваха, Том бе станал и допрял ръката му – Ти ме напусна приятелю... – Том заплака, а детското му сърце беше право да се чувства така, да се чувства по детски тъжно, без решения, анализи и проблеми, просто да плаче, така както бе създадено – Моля те, не ме оставяй!

-Повярвай ми, приятелю, борех се с всичките си сили, бягах в стотици други истории и фантазии, за да спася първичното ново в дните си, но това е неизбежно, сега ме чакат болести, война и безсмислие, чака ме затвор, отвъд който върлува само хаос и лудост, чака ме страдание като това на всяко живо същество. Всички, както и безсмисления ми затвор, причинени от едно и също нещо – същото онова нещо, което кара бездомното куче да обикаля из студената зимна вечер в търсене на храна, възрастния да се интересува само от семейство и професия, защото просто знае, че няма да получи по-големи отговори... – след кратък миг, в който Лукас си помисли, че по-малкият му най-добър приятел Том ще каже нещо, той отговори на незададения въпрос – Не е вярно, че възрастните знаят повече, че виждат по-ясно света, точно обратното – те са по-объркани и по-незнаещи отпреди, защото светът е станал много по-противоречив. – Лукас усети задаващият се миг на неговото изчезване – Помни приятелю, вярвай в това, което виждаш сега, защото то не е по-грешно от всичко, което възрастните вярват. Краят на тази великолепна ера за мен не е край за теб, не тъжи каквото и да ми се случи, играй, остани толкова естествен част от него, колкото можеш. Това виждат всички възрастни в теб, в своите детства. Бъди щастливо дете...

-Зимата настъпваше, а едно дете остана само със света, на топло, край невидимия огън. Огънят гореше и го топлеше, а в очите му той образуваше различни фигури – шейни, сняг, коледа и лакомства, или просто неговото семейство, стоящо до камината. Студът не го плашеше, а камината бе поредното нещо, което изпълваше живота му с най-странната есенция щастие – тази на детството и на новия свят, познатият и познаваем свят, когато съзнанието бе на мястото си.

11.2009