Облак прах. Съзрях го в безпределно кратък миг. И те го видяха. Никой не знаеше какво е. Тогава аз разбрах. Този гъбовиден облак се извиваше сред звездите. Беше експлозия. Може би на звезда. Може би на нещо друго. Но тази експлозия щеше да бъде нашия край.

Аз разбрах това. И все пак ми беше странно да възприема, че виждам смъртта толкова рано. Онзи облак вся най-ужасния страх в душите ни, но не заради смъртта, а заради малкото време, което ни оставаше. Другите се бяха затичали… Те бяха в своята най- голяма наивност, в най-естествената си висша надежда, че все пак ще се измъкнат - инстинкт и най-вече необходимост, първично действие преди всички други - самосъхранение. Но смисъл нямаше. За мен това бе безмислено. То беше загуба и на последните секунди. А аз исках да използвам времето си. Извиках им, макар и със съмнение да бъда чут, че няма смисъл, че експлозивната поглъщаща и изпаряваща вълна ще е тук след броени секунди. Но на тях им беше трудно да спрат. И аз ги разбирах. И аз бих се вкопчил така отчаяно в своята надежда. Но просто знаех, може би напразно, но знаех, че последните секунди трябваше да бъдат прекарани в мир и обобщение. Не исках да умра без дори да го осъзнавам. Исках да го приема в тези секунди. Това беше всичко, което си струваше сега. Единственото. Не исках да бягам и да не разбера кога съм направил последната си крачка. Затова стоях с лице към идващата бур       я и трескаво мислех как съм живял. Нямаше време. Нямаше време за нищо.

Скрих се зад един ъгъл и приклекнах към земята. Какво ме чакаше сега? Какво ме чакаше отвъд? Стана много светло. Какво ли щях да изживея? Хората отвън се изпаряваха за частичка от секундата, отпечатвайки сенките си в земята като вечен техен паметник сред прегорялата околност. Съжалявах единствено заради малкото време, което имах. Усещах енергията отвъд. Не се замайвах. Но усещах. Толкова енергия. Всяко атомче от мен отчаяно искаше да се откъсне. Не понасях…. Не издържах. Всяка частица от мен вибрираше невидимо, докато не се откачи от слабата захватка на органичните ми съединения. Аз бях затвор за това, от което бях направен, задушен от себе си, чиито микроскопични парченца беснееха все по-лудо. Не можех да запазя дори пръста си цял. Не беше точно болка. Но не издържах повече – секундата беше безкрайност, а енергията край мен ставаше все повече всеки миг от последната ми секунда , от тази вечност. Толкова непоносимо много енергия. Исках просто да се пръсна. И може би миг по-късно освободих всичките си атоми – пръснах се на милиарди частици, понесени от потока енергия, на който нищо не устояваше. Това бяха последните осем секунди от моя живот.

10.2007